|
ПОМОЩИ ПРИ ЕЗДАТА
Ездачът влияе на коня посредством своята тежест, шенкелите и поводите. Според естеството си действията на шенкелите са тикащи, а тези на ръцете (поводите) – задържащи помощи.
Двете помощи са подкрепени с действията на тежестта. На тази подкрепяща помощ, тежестта, се отдава особено значиние, защото шенкелите на ездача могат да дадат само чрез нея правилния имулс на коня.
Чрез взаимодействието на различните помощи се постига желаното и целесъобразно поведение, както ходовият резултат, така и овладяването на коня.
Значението на тикащите помощи стои много по-високо от това на задържащите.
За силата на помощите са от значение чувствителността на коня, степента на неговата ездова подготовка и преследваната цел. Помощите започват винаги меко и се усилват според нуждата. След необходимите понякога силни помощи се налага връщането към по-леки въздействия, за да запази конят чувствителността си, а не да бъде безучастен към всичко. Грубите помощи развалят коня.
С напредващата подготовка ездачът трябва да прилага помощите винаги по-фино и незабележимо, докато най-после конят без външни въздействия започне почти мислено да следва намеренията на ездача.
ПОМОЩИ С ШЕНКЕЛА
Шенкелът има за задача да изтика напред задния крак на коня, който се намира от същата му страна или да попречи на страничното му пристъпване. Това е възможно само в момента, когато конят е отделил крака си от земята. Колкото шенкелът лежи по-близо до опаса, толкова повече задният крак ще бъде подтикван към стъпване напред. Именно затова тласкащият напред шенкел лежи на опаса и то по начин, щото предният ръб на крака (кончовете на ботуша) да завършва със задния ръб на опаса. Ако шенкелът лежи по-назад, приблизително на една педя, тогава той според степента на действието ще пречи на задния крак, който е от същата страна, за странично отделяне от посоката, т.нар. ограничаващ шенкел, или ще го принуди да отстъпи на обратна на посоката страна – напред/странично тикащ шенкел.
ДЪРЖАНЕ НА ПОВОДИТЕ И ПОВОДИТЕ КАТО ПОМОЩИ
Държане на поводите при работа с трензелна юздечка
Поводите на трензелната юздечка се хващат неосукани и еднакво дълги между малкия и безименния пръст така, че гладката страна на поводите да остава навън. Свързаните заедно краища на поводите висят надолу, над втората става на показалеца, надясно, под десния повод. Ръцете са свити, а слабо извитите палци натискат поводите върху показалеца и не позволяват изплъзването им. Ръцете с поводите с палците отвесно нагоре се държат отстрани на шията на коня и на около четири пръста ширина една от друга. Височината им е такава, че долните части на подлакътя и поводите образуват приблизително права линия. Китките не трябва да бъдат твърди. Най-честата грешка на леко отворената ръка довежда до това, че през отпуснатия напред безименен пръст постоянно се удължават поводите, което принуждава ездача да дърпа ръцете си назад, по посока на корема. Много е важно да се внимава, щото дясната ръка да остава винаги вдясно, а лявата винаги вляво от гребена на гривата. Преминаването на ръката от другата страна е голяма грешка, която не бива да се допуска въобще, защото предизвиква непосредствено влияние на тежестта на ездача и неправилно действие на удилото в устата на коня. При обръщанията назад и при ездата в кръг външната ръка трябва да остава винаги по възможност плътно на шията на коня или на неговата холка, за да може с цялата си дължина външният повод да опира на шията му. Ако едната ръка трябва за момент да се държи по-високо от другата, което може да се случи на напреднал ездач за корекция на коня, тогава при езда по кривата или при обръщанията външната ръка не трябва никога да бъде използвана.
При различни случаи, като например езда в планина, при скоковия седеж или езда на дълги разстояния, ездачът може да избере мостовия повод. За това държаният от лявата ръка край на левия повод, който се намира между палеца и показалеца, трябва да се прехвърли и прекара през цялата дясна ръка така, че да остане междинно парче между лявата и дясната ръка на ездача с дължина около 15-20 см. Това междинно парче ездачът поставя пред холката на шията на коня и го държи здраво с двата палеца, странично от гребена на гривата на коня. Двата палеца образуват една точка на въртене, с помощта на която ездачът постига равномерен опор на повода с устата на коня.
Действието на поводите и удилото върху коня се осъществява чрез увеличено задържане или отпускане на поводите.
Понеже помощта с поводите действа предимно задържащо, поради тяхното естество, тази помощ трябва винаги да се свързва с изтикващи (импулсиращи) действия.
Поводите действат толкова по-сигурно и по-бързо, колкото повече конят пропуска действието на ръцете върху беззъбите краища на челюстта през тила, шията и гърба му към задните му крака.
Само напълно пропускащия кон се подчинява сигурно на ръката.
Различаваме следните помощи с поводите:
- противодействуващи;
- пропускащи;
- ограничаващи;
- задържащи.
Осъществяването на противодействащата помощ на поводите ес извършва само от натиска на безименния пръст върху повода до участието на цялата ръка. Противодействащите помощи на поводите се използват свързано със съответните помощи на шенкела и тежестта за:
- преминаване от по-бърз алюр към по-бавен;
- скъсяване на крачката (темпа);
- спиране или отстъпване;
- огъване на коня (постановка);
- повишаване на вниманието му.
За да пренесем това спиращо действие не само върху предните крака на коня, а да принудим преди всичко и задните крака да влязат повече под центъра на тежестта, трябва същевременно да последва съответно дозирано действие на импулсиращите помощи. Особено значение се отдава на „стягането на кръста” (гръбно-седалищната мускулатура), което придава на седежа на ездача, при противодействие с поводите, необходимата стабилност.
За противодействие с поводите има особено значение предупреждението: никога да не се остава дълго в противодействие.
Тази помощ не трябва никога да прилича на дърпане на поводите, а трябва чрез смяна на пропускащото им действие отново да се възобнови, ако не е получен исканият резултат.
Всяко противодействие с поводите трябва да бъде завършено с пропускащо действие.
При смяна на посоката при младите коне може да се препоръча при противодействие с вътрешната ръка тя да се отдели (отвори) в желаната посока – „посока към вътрешния хълбок на ездача”. Това странично противодействие на повода обаче изисква в края на действието му или при неговото повторно използване особено подчертано отпускане в посока устата на коня.
При пропускащото действие с поводите мярката на пропускането може да варира от ставите на пръста до действието на цялата ръка на ездача. Пропускането на повода не става рязко, за да не се появат смущения в такта на движението. По правило връзката межуд ръката на ездача и устата на коня трябва да се запази.
Ако трябва с пропускащо действие на поводите да се позволи на коня да удължи шията си, необходимо е да се действа с цялата ръка за удължаване на поводите и в дадения случай, като следствие на това, пропускането им от ръката на ездача. Към това може да се направи и добавка от самия повод.
Ограничаващото (предпазващо) действие на повода се използва винаги във връзка с едностранно действие на противодействащия повод на другата ръка. На едностранното действие на повода конят обръща на съответната страна главата и шията си. За правилното изпълнение на обръщането, както и за ограничаване извиването на шията, е необходимо противодействие на другия външен повод. Това се нарича ограничаваща помощ на повода. Състои се от леко обратно натискане на държаната плътно на шията или на гребена на гривата ръка, но може действието да се увеличи до портиводействие. Ако при едностранно действащата помощ на повода с вътрешната ръка липсва ограничаващото действие на външния повод, се стига до „изпадане на външното рамо на коня”.
Задържащото действие на поводите действува, когато оставащите на мястото си сключени ръце издържат на увеличаващия се натиск на коня върху удилото, докато конят сам не се отблъсне от повода и да олекне. Задължително условие е, при това задържащо действие на поводите, чрез изместения напред седеж и еластично напрегнатия кръст на ездача силното и активно импулсиращо действие на шенкелите. Задържащият повод се използва срещу коне, които се облягат и отиват срещу повода. При пропускащите повода (т.е. опряни и отговарящи на импулса) коне, може да бъде използвано за момент задържащо действие на повода, действуващ като подготовка за противодействие, а и отчасти да го замени, напр. при отстъпването (назад).
При употребата на задържащото действие на поводите от решаващо значиние е, че в момента, когато конят олекоти натиска на удилото и шията се поддаде, ръката на ездача също трябва да олекне. Това важи при езда по кривата и обръщанията, особено за вътрешната ръка.
При всички действия с поводите трябва винаги да се спазва принципът за постоянна борба с погрешния стремеж на повечето ездачи да действат премного с ръцете и съвсем малко с шенкелите и тежестта като помощи. Ръката определя границите, в които конят трябва да се движи. Тя не трябва никога да иска активно и сама да принуди коня да поддаде в тила (постава). За коня, който поддава в тила и шията, ние го наричаме „обезден”, и който отговаря на действията на ръката и вдъхва у ездача било то на място или в движение чувството на сигурна и мека връзка между ръката и устата на коня, казваме, че той стои на повода. За коня, който търсещ опора на повода, лежи на ръката на ездача, казваме, че е върху повода. За коня, който избягва връзката между ръката и устата чрез отклоняване на главата назад, казваме, че е зад повода. За коня, който не иска да се подчини и чрез обратни напъни на тилните и шийните мускули се стреми да се измъкне напред и нагоре, казваме, че е срещу повода или над повода. Конят се движи на дълъг повод, когато е в съвсем лека опора и от него не се иска да бъде в сбор. При езда с отдаден повод поводите се държат накрая така, че не съществува връзка между ръката на ездача и устата на коня.
За да проверим, дали конят, когато е освободен напълно, се „носи сам”, както и като успокояваща помощ, използваме поглаждане. По време на този вид поглаждане ръцете с поводите се движат, допирайки се до гривата, бавно напред и назад, без да се държи на връзката с устата на коня, при което обаче тикащите помощи не трябва да се изоставят.
При упражнението „дай повода, остави коня да предъвква”, връзката между ръката на ездача и устата на коня остава да съществува най-много като „дълги поводи”. Конят трябва само да следва по-лекия опор, осъществен чрез отпускане на пръстите, удължаване на шията напред и незначително надолу. Чрез свиване на пръстите ездачът прекратява действието. По желание той може да даде повода или отново да го събере. Изтикващите помощи и тук остават да имат голямо значение. Удължаването на шията чрез станалия по-дълъг повод и запазване дължината на крачката, т.е. да не е станала по-бърза, служи на ездача като пробен камък за свободата на движението (отпуснатостта) на коня.
ТЕЖЕСТТА НА ЕЗДАЧА КАТО ПОМОЩ
Тя се дели на:
- двустранно отежняваща;
- едностранно отежняваща;
- облекчаваща.
Този вид помощи са особено ефикасни, когато центърът на тежестта на ездача лежи по възможност най-близо и отвесно над този на коня. Способността да се държи по време на всички движения собствения център на тежеста в унисон с постоянно сменящ своето положение център на тежестта на коня, съдържа изкуството да се върви заедно с него. Тогава той понася тежестта по най-лек начин. Ездачът обаче, който не притежава способността да язди в унисон с коня, пречи чрез своята неправилно разположена тежест на хода и поведението на коня.
При двустранно отежняваща тежест двете седалищни кости на ездача са равномерно натоварени чрез изправяне на трупа и едно незначително навеждане зад вертикала и едновременно напрягане на седалищната мускулатура. Това равномерно натоварване заедно с изтикващото шенкелово действие принуждава двата задни крака на коня към активно стъпване и същевременно подкрепя другите помощи, както за увеличаване движението напред, така също и за задържане на темпото. Пресиленото навеждане назад на трупа и изтеглянето на бедрата и коленете нагоре е неправилно, защото по този начин се загубва изтикващото действие на шенкелите.
При едностранно отежняваща тежест ездачът пренася подчертано тежестта си на едната седалищна кост. Така се получава малко снижение на хълбока, а и коляното получава също по-ниско положение. Чрез пренасяне тежестта на ездача наляво или надясно конят получава подтик за отклоняване в тази посока от дотогавашната си линия на движение.
Тази помощ е постоянно прилагана при завиванията и е необходима подкрепа на помощта с поводите и шенкелите, и при напълно обездения кон постига такова надмощие, че служи за главен фактор при обръщанията. Страничното сгъване към единия хълбок е погрешно, защото така се измества центърът на тежестта към нежеланата погрешна страна. За да се избегне това, ездачът трябва да мисли при прилагането на едностранното отежняване, като че ли иска със стремето на съответната страна „да стъпи на земята” и ще постигне най-сигурно желаното действие на тежестта като помощ.
При облекчаващата помощ на тежестта ездачът я премества равномерно върху бедрата и стремената. При това седалището остава предимно в седлото. Трупът може да се наведе незначително пред вертикалата в зависимост от степента на облекчаването. Навеждането на трупа напред, когато хълбоците и седалището не са изнесени напред, а се плъзгат назад и навън, е погрешно.
Облекчаващата помощ на тежестта се ползва в случаите, които изискват особено облекчаване гърба и задницата на коня, напр. при началната работа с млади коне или при упражнението за отстъпване.
При всички помощи с тежестта, при завоите и при ездата по крива да се внимава, щото раменете на ездача да се извиват според раменете на коня, както и хълбоците на ездача с тези на коня. Изоставането на външното рамо или на вътрешния хълбок пречи за синхрона на движението на коня и довежда до неправилно разпределение на тежестта. При всяко обръщане (завиване) на ездача трябва да важи максимата „външното рамо и вътрешния хълбок – напред”.
ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ НА ПОМОЩИТЕ
Само посредством взаимодействието на различните шенкелни, поводни и тежестни помощи се гарантира сигурното въздействие върху коня. Успехът се постига не чрез употребата на сила, а чрез разумно прилагане на помощите. Изкуството да се действува в подходящия момент с подходяща сила, в подходящ вид и в подходящо съотношение на различните помощи, е „чувството на ездача”. Фино „чувство” може да притежава само този ездач, който остава чрез отпуснатия, гъвкав и балансиран седеж в непрекъснат синхрон с движенията на коня и чрез пълното владеене на тялото си е в състояние да прилага по всяко време помощите с необходимата интензивност, независимо от движенията на коня.
Само от правилен седеж може правилно да се въздействува.
СПОМАГАТЕЛНИ СРЕДСТВА
Шпорите и пръчката (нагайка) служат за подсилване на тикащите шенкелни помощи или за наказание. Освен това, ездачът може да въздейства на коня и със своя глас.
Ако трябва шпорите да подсилят помощта на шенкелите, те трябва да натискат осезаемо повече или по-малко само тогава, когато вече шенкелът действува. При това положението на шенкела не трябва да се променя. Ездачът да не променя положението на тялото си и особено да не смущава с неспокойна ръка устата на коня.
Последното особено важи при ползване на пръчката. Тя се хваща така, че при нормално положение на ръката краят на пръчката сочи назад–надолу, над бедрото на ездача и при употреба допира тялото на коня плътно зад шенкела на ездача. Пръчката трябва винаги да се подава на една педя от ръката нагоре.
Обикновено пръчката се държи в ръката на посоката на движението, т.е. в лявата ръка, когато конят върви наляво, и в дясната, когато върви надясно. Чрез кратко завъртане на китката тя действува с върха си зад шенкела на съответната страна, но с предпоставката, че този шенкел е въздействал преди това по установения начин. Пръчката само подпомага, тя не може никога да замести действието на шенкела от същата страна.
Ако пръчката трябва да се премести от ръка в ръка, двата повода се вземат в ръката, която я държи. Поемащата ръка тегли бавно и внимателно пръчката от водещата ръка нагоре, след това отива на страната си на височината на поводите и там отново поема повода.
Пръчката се използва за наказание само плътно зад шенкела на ездача. При това поводите трябва винаги да се държат с едната ръка, за да се избегнат разкъсвания в устата на коня.
При обездването на млади коне като помощно средство гласът е необходим. При опитни коне той трябва да се използва пестеливо, защото става навик и при сменната езда досажда на другите ездачи. По време на състезания по обездка не се позволява ползването на гласа.
Преди употребата на помощните средства за наказание, ездачът трябва да се убеди дали се касае за действително неподчинение или той е предявил твърде големи изисквания, или пък е приложил неправилни помощи. Ездачът не трябва никога да наказва за това, че е ядосан в момента, защото несправедливото и гневно бодване с шпората смущава разбирателството между ездач и кон и разклаща доверието на коня към ездача. Ако въпреки всичко се налага да се приложи наказание, то трябва да бъде дадено веднага, късо, ясно и решително. Полумерките не носят нужния ефект.
----------------------------------------------------------
Източник: Немска ездова школа, кн. 1 - „Начална подготовка на ездач и кон” (издание на БФКС)
|
Помощите при ездата (теория на спорта)
