|
Помощите: Освобождаване - от д-р Томас Ритер
"Всички помощи трябва да започват от позиция на отстъпване и да остават активни само толкова дълго, колкото е възможно, без да се провокира съпротива в коня със скъсяване на дъгата преди ръката, и трябва да бъдат заменени от отстъпване веднага щом постигнат резултат." – Удо Бьоргер (Vollendete Reitkunst, 1959).
По време на уроците, често забелязвам, че студентите прилагат своите помощи някак апатично, без ясно определено начало или край. Това вероятно произлиза от известна несигурност. Студентът не е сигурен дали прилага правилната помощ, или дали намира точния момент и интензитет, или правилната координация с другите помощи. Така че, помощта става неефективна и неразбираема, понеже ездачът се бои да не направи грешка или да не навреди на коня. Затова конят нито разбира, нито обработва приложената помощ много добре. На ездови технически език, ние казваме: помощта не преминава (не се пропуска).
Понеже помощта не се изпълнява и няма видим успех, студентът не освобождава. Някои студенти може също да пазят старата поговорка някъде дълбоко в съзнанието си, че ездачът трябва да отстъпи, когато конят отстъпи. Тъй като конят не отстъпва, студентът също не отстъпва. Обратно, тъй като ездачът не отстъпва, конят започва да се натяга все повече и повече. По този начин, кон и ездач стигат много бързо до решителна схватка, която никой не може да спечели.
Тази борба не винаги се осъществява със силни помощи. В някои случаи, нямата схватка се провежда само с няколко грама от контакта с повода, защото ездачът бърка искането за „стабилна” ръка и постоянен контакт с поводите, с неподвижна ръка и твърд, безжизнен контакт с повода. И въпреки това, резултатът е до голяма степен същия, както ако контактът можеше да се измери в килограми.
Следователно, всяка помощ трябва да бъда ясно разпознаваема като информативна единица. Това е възможно само ако е отделена чрез отпускане или освобождаване, момент на безмълвие преди и след приложението й. В това отношение, освобождаването е като графичните знаци, които отделят думите, словосъчетанията и изреченията едно от друго в писмения текст: интервалите, отделящи думите; главните букви на изреченията, запетаите, точките и запетаите, които визуално разделят словосъчетанията и изреченията; новите редове и абзаците, обозначаващи началото на нов раздел и т.н. Без тези маркери, един текст би бил много труден за разчитане, защото границите между информационните единици не биха били непосредствено ясни.
Ездачът освен това, се нуждае от периоди на мълчание, за да се вслушва в коня. Помощите на ездача би трябвало да образуват част от разговор с коня, в който двамата партньори се изслушват внимателно един друг, редувайки се в своето активно участие. Тези паузи дават възможност на коня да отговори на искането на ездача, а ездачът на свой ред открива възможността да наблюдава и преценява реакцията на коня, преди да приложи друга помощ.
Горкият кон, който бива заливан с непрекъснат поток от помощи, не знае кога свършва едната помощ и кога започва следващата. При това, той няма време да изпълни никоя команда, тъй като ездачът никога не му дава прекъсване в помощите, за да реагира. Така че, той трябва или да се предаде в опитите си да разбере ездача и да го игнорира с чувство на безсилие, или става гневен и непокорен. Това обикновено кара ездача да засили помощите, което запраща кон и ездач в една низходяща спирала на влошаване на комуникационната ефикасност.
Изходът от този порочен кръг е преднамерено да се предшества всяка помощ за нов преход, движение или обръщане, с ясна пауза. Може да помогне на ездача, ако вдиша дълбоко, докато освобождава ръцете и краката си. Тази пауза дава сигнал на коня, че предстои нещо ново. Това е до голяма степен като потупването на един диригент на оркестър с палката по нотната стойка, преди оркестъра да започне да свири. Тъй като освобождаването е известие за коня, следващата помощ трябва да е много лека и деликатна.
Досегашните абзаци показват, че това изолиращо освобождаване е изцяло толкова важно, колкото и активната помощ. Бихте могли да кажете, че активната помощ дължи своето значение и подчертаност на своята разпознаваемост, а нейната разпознаваемост зависи, измежду другите неща (като момент на прилагане и координация с другите помощи) и от паузите, които я обграждат. Колкото повече помощта се откроява от своя фон, толкова по-ясно конят може да я възприеме и толкова по-непреодолимо ще бъде чувството да реагира на нея. Ако помощта се слива с фона, конят няма да я забележи.
Един много важен аспект в този контекст, е ездачът да може да седи абсолютно спокойно (неподвижно) по отношение на коня. Всички неволни движения трябва да се преустановят. Това е една гъвкава, променлива неподвижност, която е зрителна излюзия в известен смисъл, защото е породена от еластичното участие на всички стави в тялото на ездача в абсорбирането на движението на конския гръб.
Ако краката на ездача са „шумни”, немирни, удряйки се в страните на коня на всяка крачка, конят ще се настрои към непрекъснатото удряне като към безсмислен брътвеж. Как той ще разграничи истинската помощ от фоновия „шум” на неволни движения? Няма, не може да ги разпознае, дори и да иска. Същото нещо важи за играещите ръце и за подскачащото седалище.
Когато ездачът се е научил да следва всяко движение на коня с мек контакт на седалищните кости, краката и ръцете, той е способен да видоизменя този контакт, като го намалява, засилва или дори го прекъсва временно. Това отново изкушава към сравнението с музиката. Помощите на ездача са като музикалните ноти. Те имат определена времева продължителност (като пълни ноти, половинки, четвърти, осминки и т.н.) и определен интензитет (от пианисимо до фортисимо). Те са разположени в определен ритъм (двутактов тръс, тритактов галоп, четиритактов ходом), и темп на хода (от „ларго” – муз. много бавно и подчертано, до „престо” – муз. много бързо), и са разделени чрез паузи. Важността на тези паузи е подчертана от композитора Клод Дебюси, който казва: „Музиката е разстоянието между нотите”. Всяка помощ (всяка ръка, коляно, бедро, подбедрица, седалищна кост и т.н.) има своя собствена партитура. Тя свири своя собствена мелодия. Но същевременно, всички помощи са координирани по същия начин, както са съгласувани различните инструменти при една симфония. Комбинацията от всички тези вариации позволява на ездача да комуникира със своя кон чрез безкраен брой нюанси на своите помощи. Умелото използване на всички тези нюанси, с техният, съответно пълен диапазон от възможности, също допринася за спечелване и задържане вниманието на коня, точно както един добър актьор може да прикове вниманието на публиката, като се възползва от темпото, силата и паузите в своята дикция. Понякога шепненето може да спечели вниманието на публиката по-ефикасно от викането. Понякога една пауза може да направи същото. Монотонността докарва човешката публика, така както и конете, до сънливост, докато динамичните промени в един или повече параметри могат да разбудят и най-летаргичната публика.
Паузите, също така, имат и друго преимущество. Те дават време на ездача да прецени резултата. В това отношение ездачът може да бъде сравнен с художник, който работи върху голямо платно. За да приложи единично движение с четката, художникът трябва да е толкова близо до платното, че не може да види цялата картина. От време на време той трябва да отстъпва назад, за да види какво още липсва в картината. След преценката, той пристъпя по-близо и добавя още щрихи с четката, последвани от отстъпване назад и оценяване на резултата.
Ездачът прави точно същото нещо. Той трябва да оцени ефекта, който всяка помощ оказва върху неговия кон. Резултатът от това оценяване му казва как да продължи да действа, т.е. дали помощта е била успешна или не, или е била успешна само отчасти.
Ездачът също трябва да следи „голямата картина”, т.е. дългосрочното развитие на коня си. Той трябва да проследява развитието му в различните области. Понякога, ездачът трябва да прави компромис в една област, за да може да напредва в друга. Например, импулсът може временно да се наложи да бъде пожертван до някаква степен, за да се повиши отпуснатостта на коня и доверието му в ездача. Когато тези неща бъдат успешно установени, импулсът и събирането на коня може да бъдат поставени като нови цели. От друга страна, опитите да получим импулс и събиране преди отпуснатостта и доверието да бъдат затвърдени, само би довело до напрежение и страх у коня.
В заключение за практическото приложение на освобождаванията като паузи, може да се каже, че освобождаването е взаимно допълваща част, която придава значение на активните помощи. В традиционния си начин на мислене, ние имаме склонност да се фокусираме изцяло върху активните помощи, като забравяме, че освобождаването или паузата е това, което дава възможност на помощта да се прояви. Често конят не може да отговори на помощта, докато тя не бъде освободена. Заключението, което всеки ездач трябва да си състави от тези наблюдения е, че не помощта е тази, която свършва работа, а комбинацията от ОСВОБОЖДАВАНЕ – ПОМОЩ – ОСВОБОЖДАВАНЕ. Тази комбинация трябва да бъде разглеждана като фундаментална комуникативна единица. Обърнете внимание, че тази основна единица се състои от ДВЕ освобождавания и само ЕДНА активна помощ. Това само по себе си би трябвало да подчертае важността на освобождаването.
„Ние свързваме спиците заедно в едно колело, но централният отвор в него е това, което кара каруцата да се движи. Ние оформяме глината в делва, но празнината вътре е това, което побира каквото поискаме. Сковаваме дървото за къща, но празното място вътре е това, което я прави обитаема. Работим с нещо реално съществуващо (материално), но не-вещественото е това, което използваме.” – Тао Те Чинг.
---------------------------------
Releases - by Dr. Thomas Ritter
©2005, All Rights Reserved
|
Помощите: Освобождаване (статия)
