|
Крайно превъзбудена съм и кой знае колко дълга тема ще изпраскам - ако на някого не му се чете - нека не се занимава, но аз не мога да се стърпя - едвам изчаках да ми мине от снощи съвсем вече бясната еуфория.
Ох! Имам си конче! ! ! Сега някои от вас сигурно се усмихват и - кой си припомня как си е взел първото конче, кой директно си ме слага в графа "тая лудналата пак нещо писка", ама аз трябва да си се похваля - това не е да си вземеш обувки или компютър - само за музикален инструмент съм се радвала толкова много и - пак опищявам орталъка, разбира се .
Историята е дълга за писане, ако е на живо ще е доста по-кратка, че така бързо говоря, че и на кон не може да ми стигне човек бърборенето, но поради технически прични - ще е дългата версия
Бях се разболяла много тежко преди години, заедно с един мой приятел, той почина, не е ясно как аз оживях, възстанових се никак не напълно, бавно и трудно. Майка ми все вика, че втори живот живея, въпреки че на моменти се чудя за к'во ми е изобщо, но... Да не се отплесвам. Наскоро се разболях пак нелеко, от други работи и се пооправих криво-ляво, явно майка ми и заради това се нави да ми помогне да си имам кон - да ме види поне малко доволна, че инак само грижи и ядове.
Предисторията е типична за мене и приятелите ми много се смяха, като им я разказвах, 'щото ме познават колко рядко, но лесно се ентусиазирам, ако ми уцели човек жилката. Гледаме с майка ми някакви обяви в Гювеча, както винаги отидохме да видим и тези за животните(у нас има 4, тоест - вече 5 животни и сме твърде откачени на тая тема и двете) - четем, четем - гледаме обява, че се продава кон... Гледам снимката - той разкошен(поне на нея, все пак по снимка кола, къща, кон и жена не се взимат, де), човекът, дето го продава, го изправил на задните му крака, на коня мускулите му играят под кожата, той черен и съвсем лекичко се запотил, колкото да лъснат тия мускули още по-добре и аз си се замечтах, разбира се. И майка ми ме бъзна " 'Ми да взема да ти го купя". И аз - може да съм на 24 вече и принципно поне в акъла да ме бива, но съм крайно наивна спрямо хората, които обичам и тотално не съм пораснала в някои отношения - вързах се, разбира се. За части от секундата така ми е скочил и адреналин, и кортико-стероиди и какви ли не хормони и като са ми блеснали очите, както ми разправя после майка ми... И то - тя не нарочно - но си се избъзика с мене, не го е мислела баш сериозно това. И като ми каза - за части от секундата пак - потекоха ми сълзите, без изобщо да разбера отначало - пусти емоции мои, добре, поне, че с изкуство се занимавам - да има някаква полза от тия ми емоционални еквилибристики. А моите сълзи са като по анимационните филмчета - като грахови зърна огромни и се търкалят-търкалят - абе ако можех да плача по-често да съм станала милионер - много изнудвачески вид имат, какво да направя... И на майка ми й стана много болно, тя не очакваше така да реагирам чак, не се сети, че аз лесно й се връзвам и й докривяло. И явно тогава е решила да пробва поне. Почнахме да влизаме къде ли не и какви ли не сайтове изрових, но в нет-а се продават коне - знаете - на не чак толкова много места(за в България иде реч). Намерихме едни много красиви източно-български и две-три шагии на някакви невъзможни(поне за нашия джоб цени) и поувехнахме и двете. Аз, обаче - съм си навила на пръста, че не може да не намеря нещо. Ровя, ровя - намерих сайта на "Кабиюк". Захласнах се - който е влизал и е виждал колко кончета имат и какви са - знае за какво говоря. Хубаво - ама цени - никъде. А на "Контакти" не се вижда ни адрес, ни телефон, НИЩО - сайтът е в процес на разработка и това го няма там... И хващам аз да търся телефони - намирам един, от него 10 пъти ми казват, че ще ме прехвърлят на друг, накрая ми дават трети, от там взимам четвърти, обаждам се, то се оказва друг човек, обаждам се на третия, дават ми пети, 'щото сбъркали последната цифра и т.н., как да е - намирам аз въпросния човек, казва ми една съвсем прилична цена и аз вече само дето оргазъм не получих(ш'е ме спрощавате по-малките, ама съм прекалено кибритлия за хубави емоции, какво да се направя сега ). Снасям на майка си хубавата информация и... Почна се ходене по мъките...
Винаги съм мислела, че ако си харесам кон дотолкова, че да го имам ще е черен или бял(коли не избирам по цвят - не съм от тия жени, дето ги осмиват във вицовете, но тук е друг случаят ) и - както винаги в живота - влюбих се в кон с цвят, дето направо не мога да го понасям иначе. Ама се влюбих, та се поболях, дето се казва. Хич не обичам топли цветове - кончето е светло-кестеняво, ама не от това студеното, дето е като мляко с кафе почти, а от онова, дето златее. Е та баш цвят, дето... Обаче ми се взе акълът. Имаше и два-три други хубавеца, но те бяхa по-като резервен вариант, а и аз, честно казано, хич и не го броях него - исках си този, та този. Питахме за цената на тия 4-5 кончета - много уклончлив отговор - не били подръка цените, как да е. Питаме след няколко дена(както ни се каза) - пак така. Бре - питаме, питаме - все някакви крайно вариращи с доста лева цени. Накрая почнахме да питаме само за два коня - тоя, дето си го харесах и един бял, малко по-голям, за който очаквахме да е по-скъп поне от тая гледна точка. Цените все такива И - ние ще се вдигаме да ходим до Шумен - видяло се е - след 10-ина 12 разговора поне и резултат, клонящ към нула - какво друго? Майка ми изнамери всички възможни начини да събере повече пари, 'щото кончето си заслужаваше наистина и...'Дигаме се с нея, пътуваме цяла нощ с влака, то онова беше като виц, но е за друг път и сутринта по започващите вече жеги сме там. В уречения час. Чакаме, чакаме, чакаме - идва човекът. Аз вече съм не на тръни, а на рогозка с пирони от зор и нетърпение. И с най-чиста съвест ми се каза, че и двата коня - продадени. Аз и на Icetodd казах - скрих се между едни дървета, да не ме гледа майка ми и персоналът и си поревах малко, както навремето за онзи ми приятел, който умря. През цялото време се притеснявах само каква ще е цената, защото ми се даваше такава и за миг и не съм помисляла, че може кон, за който ми казват колко струва да са го продали преди два месеца... Като застреляна бях. И двата - продадени, и за двата - не ми се каза, и за двата ми се даде цена(макар и варираща с разлика до 100%). Дойде ми като от упор. Майка ми се чуди какво да направи, 'щото ме познава каква съм, аз направо прежълтях, каквато съм бяла, а тя и без това бясна и... Отиваме до стадото да видим останалите - каза ни се, че има и по-мънички - на две години - които също се продават, че има и други, които ги няма на сайта... Аз повлачвам крак, все едно към гилотината ме водят, но отивам - нали са кончета - поне да им се порадвам. Отиваме, влизаме при няколкото бокса, в които са прибрали по ред причини 10-ина коня и аз се заплеснах с тях, разбира се, а те ме надушиха к'ва съм откачена и не ме оставиха да си тръгна - тоя да погаля, оня да почеша, трети да цункам... И имаше един хубавец с такава розова муцунка, че чак все едно светеше в мрака - аз и там се заблеях. Майка ми вика " 'Айде, бе - ела да ги видиш, какво се туткаш!" и ми се смее, щото аз и жаба или някой бръмбар като намеря си забравям и името и почвам да им се радвам и да викам к'ви са хубави, а хората се гнусят покрай мене, че ги пипам и прочие. Та - отиваме да видим стадото - то пасло, пасло, па отишло на майната си и ние докато да го стигнем мина сума ти време - те там едни огромни площи, едно чудо... Вървим, майка ми си приказва с Хайредин(СТРАШЕН пич - бивш жокей, грижи се за кончетата - скица и половина и как си ги обича-а-а, душа човек), аз си вървя по-напред и ги видях. Пасе един облак от шарени телца и гриви и мърда с опашки тоя облак. Вдигна глава един белушко, видя ме и хукна да тича към мене, аз вече почнах съвсем да откачам от кеф и си позабравих горчилката - то може ли инак? Къде част от стадото дойде, къде ние се занесохме и почнах да се разхождам и да хълцам наум - то красота - 50-ина - 60 коня и аз си крача спокойно между тях. Ха-ха! Бях с една дълга до земята, черна рокля, много разкроена надолу - като я опънал вятърът, като се разплющяла като корабно платно тя - и те хем любопитни какво е това, дето плющи там така и тия ръкави неговите стават ли за ядене, хем се плашат. Хем се плашат, хем се чудят какво е и онова, дето е в това черното и така странно мирише и 'що не прилича на останалите, дето ги гледат, че те комай жена не бяха виждали и им бях хептен интересна и по тая причина. Дойдоха повече източно-българските и почнаха да ме душат, да ме гледат, да ме побутват с муцунка, двама-трима директно почнаха да си ми дъвчат ръкавите и каквото друго докопат, аз - кеф. Майка ми се подсмива, че си знае, че няма 3 часа да мръдна оттам. Дойде един - ОХ - огромен кестеняв красавец, с много черно по крачетата и доста по-лъскава козинка от другите, най-високият и от българските коне, и от стадото. И си идва нашият, само дето не ми намига, давам му да ме подуши, усети че на сума ти животни мириша и си подаде и той челцето, приказвахме си, дъвкахме се, чесахме се, закачахме се - пълна програма. Почнах да обикалям да си записам тавро-то на кончетата, дето си ги харесах(и на тоя, разбира се) - събрахме 10 номера за 2 часа и тръгнахме да се връщаме при базата данни, аз не мога да се накумя да си ходя и не ми се ще да се мръдвам на йота. Ама потеглихме. Там - пак разочарование - от десет коня - "Тоя е малък, не се продава още, не сме решили дали няма да е за разплод, оня не е в компютъра, не знам как сте го видели там - тук такъв номер няма, на третия не му е излязла оценката още, чакаме я, тоя източно-българския не са идвали да го оценят него още" и т.н., и т.н. - побеснях. Да не говорим, че източно-българския - Грамаданчо, както си му викам, беше на 3-4 години и ВСИЧКИ коне над две-годишна възраст са с оценка, 'ма както и да е. Казват ти "Отидете си изберете от стадото" - избираш си 10 - от десетте осем по някаква новоизникнала причина - не се продават. Направо ми накипя, бях изгоряла на тоя пек(някой ден живот и (на)здраве ще ме видите - бяла съм като платно - хората казват, че съм най-бялото нещо, което са виждали, а съм с почти черна коса и още по-бледа стоя, изгарям за минутки направо), слънчасах не на шега с тая огромна коса, дето е като асфалт събираща лъчите, исках да се изкъпя, че цяла нощ по влака - мизерия и ядове с един... Колкото се радвах на кончетата - двойно се ядосвах като се стигнеше до документацията и изобщо тая част от "сделката". А в същото време Касчиев и майка ми ми казват не в прав текст "Избирай, 'щото докато чакаш и малкото останали ще се изкупят" и си беше така - наистина каквото го има там за продан не се задържа. За източно-българския ми казаха, че оценката ще е поне 3000лева без ДДС, което вече ми идва много, 'щото той конят после и храна, и бокс, и амуниция, и превоз иска и не е да се приключи само с тия пари, инак - както се хареахме - взимах го. Аз много мразя да трябва да решавам на секундата, като отвътре не ми подсказва нищо сърцето(като казва то вече няма и к'во да решавам аз, де) и се запънах, блокирах - то бяха останали два коня - хубави, разбира се - много даже, но не ми трепна нищо просто, а аз не мога да си взема животинка, ако не ми се е обърнал стомахът и нещо в последния момент викам "А то нали имаше и един такъв и такъв кон" - бях го харесала на сайта, капарирахме го него, аз обаче не го помня изобщо да съм го видяла в стадото - реших, че е един от тия в боксовете... Поисках след това пак да идем да видя поне кой кон съм капарирала - може ли да не знам кой ще си е мой - отиваме - аз пак се заплеснах в боксовете с англичанина(един двугодишен английски, дето го бяха докарали от Разград - ОГРОМЕН, стоманен направо на цвят, лигльо - какво да ви разправям) и после с оня с розовата муцунка и там си и останах. Оказа се, че конят го няма там и е бил някъде със стадото навън. 'Айде пак до там, само че до още по на майната си, че те пак бяха пасли, разбира се, и се бяха изнесли и пак закуцукахме натам. Аз съвсем вече си вървя напред, тоя белушко от първия път - пак вдигна главица, пак се затича и тоя път се юрнаха всичките коне - тичат към мене, а аз от екстаз в екстаз минавам при такава гледка. Майка ми леко се поуплаши да не ми направят нещо, че може и да си бяха мъници, ама на ръст - никак, обаче на мен такава мисъл не може и да ми мине през главата, дoтичаха си кончовците, спряха си около мене и вече - нали си се знаем от миналия път - всички дойдоха да се пробват да ме дъвчат дружно, аз се чудя на кой по-напред да обърна внимание... Разкош, с една дума. Грамаданчо пак се навря най-много той и си се сбогувах с него, много ми беше мъка, ама няма как... Гушнах го малко през шията и си му поприказвах. Тръгнах да търся(след почти час, де) да видя кого капарирах аз по снимка - така, както не се прави. Намерихме го по едно време... Е убийте ме - не ми хареса... Не съм вярвала, че така ще реагирам, ама... Не казвам, че не е бил хубав. Просто не ми хареса нещо и това е. ПРЕКАЛЕНО му беше извит профила - знам, че на арабчовците е така, ама просто на тоя беше прекалено. И прекалено развита мандибулата и там, дето са кътниците точно - и като се наведеше да пасе - шията му на яка дъга, главата му на още по-яка обратна дъга - направо на прахосмукачка ми заприлича - сърдете ми се, ако щете - ама това ми беше първата мисъл... И цветът не ми хареса... Ония двата, дето трябваше между тях да избирам се белееха - едният светло сив, другият светло-кестеняв, но от най-светлите, а тоя... Нещо нищо не ми хареса, да му се не види. Иначе те тримата са братчета - от един татко - и си приличат доста, но... Абе просто не ми хареса - какво да направя. И си казах, разбира се, на Хайредин и на майка ми и се зачудих ще може ли да го сменим... 'Щото другите два бяха свободни, така да се каже. И 'айде почвам да ги гледам кой да си взема от тях - те бягат из стадото - докато им намерим по таврото в тая лудница кой кой е - половин час. И това добре, ами те като разбраха, че ги оглеждаме и като се надуха - от цяло стадо - два коня само решиха, че ТОЧНО сега пък е моментът да ми бягат... Като казвам, че са с характер конете - хората не вярват. Я опитай - да видиш, пък тогава говори И по едно време вече - тия двамата - застанали един до друг, ТЪКМО да ида на 30-ина сантиметра да ги видя - като на балет - равни крачки, равни стъпки, па-де-дьо-та и ми забегнаха пак като един, все едно... Брех, да му се не види - накрая с тая криеница толкова и можах убедено да си избера, но се спрях на единия, майка ми се инатеше, че бил по-дребен от брат си, а са в един месец раждани и аз й казах "Еми не ми е т'ва приоритетът сега - тоя си ми харесва повече", ама нещо... Не звучах и аз съвсем на 100% Тръгваме оттам по шосето сума ти километри до Шумен, едва се качихме в някаква кола с хора от завода - изпуснали си бяхме автобуса до града - и слизаме да си чакаме влака. Който беше в 12 през нощта А ние сме на гарата преди 5 следобед - направо на супа станахме. Опитваме се да се обадим на Касчиев, ако се навие да смени коня, той не вдига, ние звъним, той не вдига, в осем без 5 за последно звъннахме, че от осем и половина той имаше среща на федерацията май и да не го притесняваме преди нея и се отказахме. Майка ми задряма, подпря се на мене и аз съвсем изтъпях вече - беше тъмно и не можах и книгата да си чета даже. Звъни телефонът в 9 и нещо - Касчиев. Докато да я събудя и да и обясня кой звъни - той затвори, човекът. Набрахме го, говориха и майка ми го помоли да смени кончето с онова от бокса, с розовата муцка, дето всички викат, че било крайно плашливо и нищо нямало да помогне там. Оня, дето ми останаха очите и все се забравях при него. И аз цвръцнах от кеф направо - само дето не си ударих гъ*а в тавана. След това се продължи и одисеята с превоза и боксовете - то е такава лудница, че да ти се отще чак да се занимаваш направо с каквото и да било... Предложиха й на майка ми от една от базите да им дадем на единия от шефовете там и на този, дето ще е превоза от него останалите пари за кончето и да идат да го платят те и да го докарат в базата... Ама... Не знам - не мога така, може и да греша, ама не ми се видя удачно и отидохме вчера пак до Шумен, платихме го и поне тоя път мина почти без грижи, че до последно не беше сигурно ще можем ли наистина да го сменим...
Аз си слязох на отбивката за боксчетата и я оставих майка ми да оправя калабалъка с документите и отидох да си го видя плашльо. Понитата навънка ме видяха, че съм с нова пола с някакви финтифлюшени и дантелени работи, пухкава като зелка и решиха да видят да не е и на вкус такава, къдриците ми им харесаха повече, между дуругото, а ръкавите на блузата успях да ги поспася. Англичанина съвсем вече свойски си ме кюскаше - Хайредин го отвори, след като ги нахрани тях и незатворените коне и ме остави да си играя с него, а той все се пробваше да ме залъже, че нещо гледа зад гърба ми или си пробира небрежно нещо из сламата на пода и се пробваше да излезе навън. А той може да е само на две, ама си е як - като ме кюсне с главата като коч както в стена блъска и ме отмества, ама не му се давам, де - аз пък го лъжа, че само ще го погаля по челцето и лекичко го вбутвам навътре, уж нещо по оглавничето му оправям и си го държа, като се разбеснее, абе смешка - нещо като "Те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че им работя" беше - накрая той даже се поядоса, че не може да ми избяга и ми ритна с предното краче шишето с водата, а преди това по грешка ме блъсна с носа(ей - той като кучето ми - с яко дълга муцуна и понякога не уцелва вратите и стените и се треска). Ходих и при хафлингерите да си го целувам единия по носа - той много се кефи, а и носът му е някакъв странен - доста по-твърд от на другите кончета, щуротия. Най-много ми се зарадва един Големанов(аз на всичките си им избацах някакви си имена, да си ги наричам, че не мога иначе) - впрягаха го него, за да си местят там люцерните и другите работи - тон, тон и нещо мести без грижа - на 12 е, а не изглежда на повече от 7 - страшен кон, той като най-стар беше и най-зажаднял малко да си поиграе някой с него - как си подаваше челцето и муцката само да го галя, като се изкефи и почна да ми натиска ръката в решетките на бокса чак, та ме изпонасини, ама нищо - нали е за него - не ме боли. Беше се запотил съвсем лекичко, но го изпохапаха мухите - не го оставиха на мира, ама той - зор, та зор да го чеша и галя и де се вре и се натиска - сладур. Един седем годишен и той ми попремаза малко ръцете в решетките, както и тия на майка ми, ама тя по не е свикнала и я е затиснал направо с челото, а аз знам кога да си вадя ръката, че... Инак моят плашльо дойде само за малко да ми муцне ръката и повече не щя - той се плаши от всичко, горкият - исках да му дам един бонбон, той а-ха да го вземе и се отказа, почна да си пробира из сеното нещо и бонбонът ми се изтърколи от ръката - падна на меко в сеното - не е да е изтракал, да кажеш - и милият - подскочи направо. Майка ми като дойде и тя едва го пипна тоя път - миналия сам ни закачаше, а сега... Ама то и другите ни животинки така ни извъртяха подобен номер, че да ги вземем Накрая решихме да го отворим и да вляза при него, той отначало леко се въртеше като го поприближиш, ама Хайредин ми донесе малко от една бала с люцерна и сено и аз му нагънах няколко снопчета - да го видиш как за тях не се дърпа толкова, ама пак - като муцне леко и го боцне някоя сламчица(аз сгъвах, сгъвах, ама все ще се случи да щръкне някоя) и се дърпаше стреснат, но понеже е лакомник и му личи малко - май даже на диетка ще минем двамата - бързо-бързо престана да се прави на плашлива госпо'йца и си за'рупа, та тогава си го и попипках повече, погалих го по вратлето, по коремчето, по дупето, че по едно време го завъртя него и аз трябваше или да го погаля там, или да стъпя в един яко"миниран" участък за да му стигна главицата, та накрая вече не го беше шубе толкова. Даже не му трепкаше кожичката, като го пипах и изобщо не се опита да избяга, да ме ритне, или да подскочи и да се нерви нещо - стоя си много кротко, само беше нащрек и се ослушваше, ама си беше идеално, дори майка ми го понахрани, ама трябваше да гоним влака и се наложи да си тръгнем... А немските туристи - какви са загубени - там нали цели тумби идват, за да видят конете - слезли 30 човека - дебели, високи, ядат там някакъв "йогурт", дето им сипали по една лъжичка в кафяна чашка от пластмасовите(как се смяхме - тия го имат за е*ати деликатеса, а ние като изгорим се мажем с цяла кофичка, хак им е) и ги е страх да припарят до животните. С Хайредин ги изкарахме понитата да пощъкат между туристите и аз на тръгване не можах да мина оттам - те всичките дойдоха да ги помачкам и да си им говоря глупости, а немците ме гледат все едно секс с крокодил правя - как може да са такива плашливи - и то - от коне, дето са по половин метър и по-малко високи. Някакво момиче на около 15-ина щеше инфаркт да получи, като една от майчиците дойде да ме подъвче за "чао" и започна да се движи в посока към нея(че аз бях на две крачки по-натам) - направо подскочи и извика нещо, ахна като че Франкенщайн ходи насреща - не можах да се удържа и се захилих, добре, че нещо викнах на майка ми, че да не разберат, че на тях се смея. Като изключим жегата и мизерията по влака - беше разкошен ден - вмирисах се едно хубаво на конюшня, пълна бях с косъмчета от кого ли не по себе си, че там нямат време да ги четкат кой знае колко - 100 коня са на двама човека на ръцете - и си пускат яко косми и - най-важното - имам си вече плашльо, дето не е толкова плашлив, или поне що се касае до мене - Хайредин се поучуди малко и - както в началото казваше, че тая работа с точно тоя кон няма да стане, или ще е толкова трудна, че чак невъзможна - накрая каза "Ще стане, ще стане - няма начин - ще свикне, той вече отсега почна, само малко работа се иска". А майка ми не може да си намери и тя място от кеф, все ме подпитва "Ама нали най-хубавия си взехме!?" и аз - "Е как - НАЙ-хубавият е нашият!" - поляхме го едно хубаво с бира, че в тая жега не се живее и сега през пет минути ме ръчка да й показвам снимките от телефона. Жалко, че не мога да ги кача тук - кабелът ми не е в ред нещо, а и аз само муцунката му хванах що-годе добре, в тялото го снимах веднъж и той така се е изсукал да вземе някаква чепка слама от пода, че се чудя как не се е счупил в кръста, но като си го докарам в София ще взема свестен апарат от някого и ще кача снимки да го видите - даже няма да го реша в началото - да го видите с пооплетената гривица и преди да съм му подравнила опашлето. Кхи-хи! С един "съсед по килия" се чешкат и хапят по гърба един-друг, като не се стигат сами и онзи леко му е опасал на едно място гривата, та тя - както е много дълга и по протежение и на гръбчето даже доста - така на едно място е "резната" и я няма почти - 3-4 санта стърчат само - ще има да го чакам да порасне там поне година. Обаче е разкошотия - леко дебеличък чак, че е лакомичък(или поне на мен така ми се вижда, майка ми е на друго мнение), сив, с доста черно по краката и с 4 бели чорапчета, еднакви по "височинка", с бяла проточинка, с розова муцунка - и по долната устничка цялата(абе много розово, много нещо има), с огромни очи и с черно петънце точно на дясната ноздричка - точно колкото е тя голяма и излиза с няколко милиметра извън нея - много е интересен тоя мушморок и вади е*а ти погледа. Опашката му е чак до петичките, черна, с малко "проскубняци" къдрави в основата и пепелно-русичко по края - ама се е запилтала някъде, та са я резнали леко и нея на едно място и ще се постригваме поне там, че да я изравня малко. Та така - пак гледах да поспестя глупостите, дето не са толкова важни, ама излезе огромно - ако не ви се чете няма да се разсърдя - просто исках да си се похваля - не на всеки Софиянец му се отваря така парашутът и ако не успее да иде на такова място няма и да види толкова коне накуп - аз поне като дете съм ходила всяка година при баба си в Оряхово, та и съм гледала с нея какви ли не животни, и съм и яздила(макар и без седло и стиснала гривата на коня - съвсем по "дивашки", както му викаше баба ми), но повечето градски чеда си нямат понятие от животни и растения и не знаят какво изпускат. Даже се чудим дали да не си продадем апартамента в София и да си купим къщичка някъде, че да си е плашльо с нас, а и да си починем от тая лудница в столицата, но засега нямаме много шанс...
Жалко, че не живеем няколко века по-назад, че да не ми казват познатите "Да, бе - кон ш'е си купуваш - 'земи си кола за тия пари" - но знам, че тук поне ще ме разберете - ако трябва да имаме 200 конски сили - искаме ги всяка поотделно и по възможност - всичките някъде наблизо, че да можем да им се радваме всеки ден
Докукане на всички и дано тези, които се колебаят дали да си вземат конче - да се престрашат - не е чак толкова трудно и си струва всяко едно усилие и нервичка - повярвайте ми! ! !
. . . . . . .
|
Уррааа! ! !
