|
Тарпан (Equus caballus gmelini ). Само допреди едно столетие по просторните равнини на югоизточна Европа и по специално по черноземните стени на Южна и Югоизточна Европейска Русия и в Западен Сибир пасели многобройни стада от диви коне, наречени тарпани.
Киевският княз Владимир Мономах (1053—1125), като описва подвизите си в своите „Поучения" към децата си през 1117 г., пише: „Това съм извършил, в Чернигов; със собствените си ръце съм уловял двайсетина - диви коне (тарпани — б. а.) и когато пътувах из Русия, яздех същите коне." На друго място пак в „Поученията" пише: „А ето как се трудех, ловувайки: диви коне ловях със собствените си ръце в пущата и в равнината и ги връзвах живи." Това било през ХІІ в.
Първите сведения за тарпана достигат в Европа през 1814 г. заедно с победоносната руска войска, която преследва ла чак до Париж разгромената армия на Наполеон. Тук английският зоолог Xамилтън Смит при дружеските си разговори с казашки офицери научава изненадващата за него новина, че в Монголия — близо до границата на Русия, живеят в степта на свобода диви коне. А западноевропейските зоолози отдавна били издали некролог за дивите коне! Според тях те не се срещали вече никъде по земното кълбо. „Подивели коне — да, но същински диви коне не може да има никъде вече по Земята! " — такова било тяхното категорично мнение.
Все пак Смит се отнесъл с доверие към разказите на своите руски приятели и Фиг-12. още щом се завърнал в Англия, публикувал с подробности онова, което чул от тях за дивия кон. „Дивите коне или на татарски — тарпани, писал той, живеели на големи табуни, които се състояли от големи стада, предвождани от един стар жребец. Най-чистокръвните тарпани се срещали близо до границата на Китай и предпочитали степните простори.
Разбира се, нито Смит, нито казашките му приятели са могли да знаят, че няколко десетилетия преди това голяма експедиция на Руската академия на науките установила, че макар и да са силно намалели, тарпаните все още се срещали в просторните целинни степи на Югоизточна Русия. Най-подробни и интересни сведения за тарпана дава руският пътешественик и натуралист Самуил Г. Гмелин (1745—-1774) в съчинението си „Пътуване по Русия за изследване трите царства на природата", издадено в четири тома през 1771—1785 г. Според нето през 1740г.
в околностите на гр. Воронеж пасели цели табуни диви коне. По-късно обаче те били изтласкани в по-отдалечените степи — югоизточно от Воронеж. През 1768 г. Гмелия организирал лов на тарпани на около 50 км от гр. Бобров. На 6 км от с. Чихонка Гмелин и спътниците му забелязали стадо диви коне, предвождано от опитен и предпазлив жребец. През следващите дни те имали възможност да наблюдават много повече тарпани. Скоро ревностният натуралист имал щастието да се сдобие с няколко диви коня, между които бил и жребецът-водач на стадото.
Гмелин пръв дава подробно описание на тарпаните. В сравнение с повечето породи домашни коне те били по-дребни на ръст — височината при холката достигала до 136—130 см. Главата им била сравнително голяма и „гърбата", ноздрите — широки, очите — малки, живи и „зли". Ушите им били островръхи и насочени нагоре. През лятото козината на тарпаните била къса, гъста и вълниста, почти къдрава, а през зимните месеци тя се удължавала и ставала още по-гъста. Лете цветът на козината им бил сив до жълто- и тъмнокафяв, а зиме — значително по-светъл. Като изключения през зимата били наблюдавани и бели коне — албиноси. Гривата, опашката и една ивица по продължение на гърба на тарпана били напълно черни.
Въпреки дребния си ръст тарпанът бил набито и яко животно. Извънредно издръжливи били и късите му крака.
Подобно, на останалите си диви и подивели събратя тарпаните живеели на големи стада, които често наброявали стотици глави. Тези стада се разпадали на по-малки групи — семейства, предвождани от един жребец. Диви, предпазливи и плашливи животни, тарпаните при най-малка опасност се впускали в бяг. Щом обаче им се наложело да влязат в двубой с някой хищник, те започвали самоотвержена борба на живот и смърт, като се хвърляли срещу него с цвилене и удряли с предните си копита.
Големите стада тарпани причинявали значителни щети на земеделските стопани в обитаваните от тях райони, като нападали посевите и изяждали оставените в полето запаси сено. Още по-големи били загубите от това, че те често отвеждали за „харемите" си пасящите на полето домашни кобили, с които се кръстосвали. Може би тъкмо това е дало основание на някои автори да твърдят, че тарпаните били не диви, а подивели коне, каквито са например мустангите от северноамериканските прерии и цимароните в Аржентина. Преобладава обаче мнението, че тарпаните са били същински диви коне. Според Брем татарите и казаците, които са отлични познавачи на конете, смятали тарпана за див кон.
Според видния съветски зоолог Сергей Иванович Огнев (1886—1951), макар поставените при неблагоприятни условия тарпани да са се смесвали с домашни кобили, вследствие на което те не можели да бъдат напълно чистокръвни, все пак са запазили устойчивия първоначален тип на своята порода. Огнев също така е на мнение, че по общия си вид и жизнените си качества тарпаните се приближавали до монголския див кон, открит от Н. М. Прежевалски. При това те мъчно се поддавали на опитомяване. Не успявали да ги опитомят дори такива опитни дресировачи на коне, каквито са монголците. Поради големите щети, които причинявали на селските стопани, както и заради месото и ценната им кожа тарпаните били подложени на усилено преследване. Това, както и унищожаването на естествените пасищни площи, станало причина те да изчезнат най-напред в Европейска Русия, а по-късно и в Азия. Смята се, че тарпанът е изчезнал напълно като вид през 1876 г. Предполага се, че преди ледниковия период дивият кон е обитавал саваните и степите на Европа и Азия. Наименованието, дадено му от Антониус през 1912 г., е Equus caballus gmelini. Направените по-късно изследвания от Т. Ветулани през 1925 г. доказват, че тарпанът от южно руските степи, известен ни от изкопаеми останки в Средна и Северозападна Европа (Полша, Германия, Великобритания) от ледниковия и след ледниковия период, вследствие на някои преобразувания и под влияние на климатичните условия се обособява като две форми див кон: степна — с горепосоченото наименование, и горска — с даденото й от Ветулани наименование: Equus gmelini Antonius 1912, subsoecies silvatica, изменена от същия автор през 1936 г. на Equus gmelini Antonius, 1912 forma silvatica Vetulani , 1936.
Съществуват много данни за това, че дивият кон е обитавал Европа. Най-ранните от тях датират още от времето на първобитния човек, който е обитавал пещерите и е нарисувал по техните стени сцени от лов на диви коне. Такива рисунки са запазени например в пещерите на Франция и Испания. Първите исторически писмени данни ни дава Херодот, който пише за диви бели коне, които живеели на север. Други данни намираме у Варон, Страбон, Плиний и др. Сведения за съществуването на диви коне през средните векове в Западна Европа намираме в писмото на папския пратеник Бонифаций, изпратен от папа Григорий III да покръсти езичниците в Тюрингия, Хесия и Саксония, в което той пише, че тук хората употребяват за храна месото на дивите коне, а в отговор папата му пише да се бори с този варварски обичай. В съставения в края на X в. молитвеник настоятелят на манастира в Сен Гален — Екер, пише: „Нека да ви бъде вкусно месото на дивия кон под знака на кръста Христов."
Според Ветулани (1927) друга причина за обособяване на формата горски тарпан е увеличаването на населението в Западна Европа през средните векове. През ранното средновековие тарпанът се е срещал в Испания, Франция и Германия, но в резултат на преследването и избиването му е бил прогонен на изток, където населението било по-рядко. Като бягал от преследването и търсел безопасни места, тарпанът бил принуден да мине от гъсто населените равнини в горите, където било по-спокойно. Там край блатата и на горските поляни той намирал храната си.
През XVI в. в Западна Европа дивият кон бил напълно изтребен и останал да живее само в горите на Прусия, Полша и Литва. Независимо от горския тарпан в Източна Европа — в черноморските степи и в долните течения на реките Днестър, Днепър, Дон и Кубан, живял степният тарпан, добре приспособен към тези условия, които съществували до началото на XX в.
Сведения за горските диви коне в Прусия и Литва са запазени доста. Такива намираме например в книгата на Ф. Рюнгер — ценно произведение за животните на Тевтонския орден, в което се разказва за дивите коне през XV в. Пруският княз А. Хохенцолерн (1490—1568) — последен велик магистър на Тевтонския орден, отделял голямо внимание на дивите коне в своята зверилница близо до днешния Калининград. А. Щнебергер (1530—1581), който описал природата на Полша и Латвия, описва и дивите коне. Важни данни за дивите коне може да се намерят в правния статут на Литва от 1529 г., издаден повторно през 1566 и 1588 г. В 13-ия раздел на този статут пише, че дивият кон, които по това време се срещал в горите, но бил много рядък, е забранен за лов и ако някой застреля див кон, ще бъде наказан със смърт.
Полският учен Тадеуш Чацки (1765— 1813) пише през 1798 г., че само 30 години преди това дивият кон можел да се срещне в горите па Литва и Полша. Пак той дава последни данни за свободно живеещите диви коне, които били изловени и предадени на граф Замойски за отглеждане в местността Звежинец близо до Билгоря, воеводство Люблин. За тях пише и полският писател Каетан Козмян (1771 —1856): „На три мили от Замосча си спомням за животни, които се намираха в малък парк, в който имаше животни от различни видове: елени, сърни, лопатари, а хищниците тук бяха изтребени. Веднъж попаднала в парка мечка и веднага била. убита. Там се отглеждаха и размножаваха също диви коне, които видях. Видът им е дребен за коне, но са набити и с дебели гладки крака и много силни. Сега от известно време ги няма, защото се налагала да ги дохранват със сено."
Интересно съобщение за дивия кон в Полша и Литва е направено от главния лесничей на Полското кралство Юлиусон; фон Бринкен, който пише в книгата си,, че не е минало и столетие от времето, когато дивите коне (Equus silvestris) са. живеели в пущата от 40 години и са се срещали до 1786 г. В горите на Литва и в специалните места за отглеждане те не допринасяли никаква полза, а само-имало разходи по тях и поради това били раздадени на селяните от околните села. през 1806 г.
Бедните селяни от този район имали такива коне, които били с височина при холката 110—130 см и с черта линия на гърба. Те били извънредно издръжливи и непретенциозни към храната — задоволявали се с малко и бедна растителна храна.
До 1927 г. не били правени никакви изследвания относно това, дали тези коне са аборигенни дали са продължители на горския тарпан. Не е проучван и въпросът, дали горският тарпан е идентичен със степния. Въз основа на данните за изкопаемия тарпан в Европа и Азия и направените краниологични изследвания на полския „конник" от околностите на Билгород, където били раздадени последните диви коне, Ветулани идва до извода, че горският тарпан е разновидност на степния и че примитивният полски конник стои много близко до него, и му дава съответно наименование на латински, което бе споменато по-горе. Това наименование е възприето днес от повечето зоолози в света. В началото на XX в. започва работа по реставрация на тарпана. Центрове за селекция на аборигенните тарпановидни коне се организират в Янова Подласки през 1923 г. и в Кшемецкия лицей през 1928 г. С особено увлечение по реставрирането на горския тарпан се заема сам проф. Ветулани (1897—1952). През 1922 г. той започва усилено да издирва примитивни коне, подобни на горския тарпан, базирайки се на литературни данни и описания. Насочва своите изследвания в околията на гр. Билгород, където са живели последните диви коне. През 1936 г. в Беловежката пуща се организира резерват на площ 4 хектара за 5 кобили и 4 жребеца. През 1939 г. животните били вече 40 броя. В резултат на връщането към първичните сурови условия на живот животните започнали да придобиват някои ценни атавистични белези на дивия прародител, като например избеляването на козината през зимата, характерно за някои диви животни. До 1939 г. това явление било наблюдавано при 9 животни. Още Херодот пише за бели диви коне, но до реставрацията на дивия тарпан не се е знаело за какви животни става дума. Друга ценна атавистична черта, която се проявила по това време, била късата и изправена грива.
За съжаление Втората световна война прекъснала работата и всичко постигнато до 1939 г. било фактически заличено. Освен това през 1942 и 1943 г. в Германия били закарани 32 от опитните животни. След войната цялата работа по реставриране на тарпана е трябвало да започне отначало. През 1947 г. в резервата отново имало 26 животни: 18 кобили и 8 жребеца. Като място за реставриране и връщане на полския конник — тип тарпан, към естествени условия на живот остава резерватът в Беловежката пуща. По-късно той бил преместен в Попелно, воеводство Олщинско, на Мазурскате езера. В едно от езерата на един от полуостровите през 1952 г. се създава резерват, който през 1955 г. минава към Полската академия на науките. Площта му е 1600 хектара, на която територия живеят на свобода 30 животни без всякакви подобрения от страна на човека, като се изключи подхранването им през зимата. Островът на тарпаните е покрит със смесена иглолистно-широколистна гора, а край: брега на езерото има ливади и поляни. Тези свободни коне са образували две стада, всяко от които си има водач-жребец, територия за паша и водопой. Конете живеят под открито небе през цялата година в дъжд м сняг, без това да оказва каквото и да било вредно влияние-върху тях. През лятото те пасат трева и ядат листа, като доста се охранват, а. през зимата се хранят с клонки, с листа. и суха трева. При дълбок сняг ровят с копитата си, за да стигнат до тревата, а освен това биват подхранвани. Пролетта те посрещат слаби , но с оправяне на времето бързо се възстановяват и започват да линеят, като се отличават с висока жизнена плодовитост.
Преди 5—6 години, за които разполагаме със сигурни сведения, общият брой на конете в Попелно е бил 80, като 51 от тях са живели в оборите, а 29 — на свобода.
И така в продължение на три десетилетия специалистите са успели да направят „чудо" — да създадат цели табуни тарпани. Стремежът бил не само хармонично да се обединят известните от описания и рисунки външни белези на тарпана, но и да се отстранят всички придобити по-късно белези, появили се в продължителния процес на одомашняването. Така десетилетният труд на зоолозите бил богато възнаграден с това, че успели да „върнат назад" едно историческо развитие, продължило цели Фиг-13. сто летия. Разбира се, получените животни не са от „чиста раса", но притежават толкова много характерни белези, че почти не се различават от дивите си прародители.
Освен в Попелно и Беловежката гора сега стада от тарпани има и на други места в Полша, както и в Мюнхенския зоопарк, който също разполага със стадо тарпани, които се показват на посетителите.
Интересно е да се отбележи, че навсякъде в страните, където тарпанът се е запазел до най-късно историческо вре ме — Русия, Литва, Чехословакия, Германия и др., учените открили в отделни частни стопанства домашни коне, които притежавали много от характерните белези на тарпана. В Чехословакия например се е запазила гуцулската порода коне, които се смятат за преки потомци на тарпаните. Те слабо са повлияни от човека и все още носят някои примитивни белези. Тялото им е масивно, краката са дебели и сравнително къси. Достигат на височина 135—145 см и теглото им е около 400 кг. Особено са характерни дебелата шия и голямата глава. Гуцулите се използуват като впрегатни и товарни животни в планинските райони. Сега във връзка с механизацията на горското и селското стопанство те са намалели извънредно много. През 1972 г. към Съюза за опазване на природата и ландшафта в Прага беше създаден „Гуцул клуб" — дружество за запазване на гуцулската порода коне. В резултат на неговата дейност сега броят на конете от тази порода е нараснал на повече от 40 животни и е предотвратена опасността от изчезването им. Основното ядро на конете от гуцулската порода коне е било създадено около словашкия град Снин.
Сега да се спрем на някои биологични и екологични особености на възстановения кои от типа тарпан.
Той се отличава с голямата си издръжливост и бързо приспособяване към тежките условия на живот в гората. Отначало в резервата "Веловежа" били построени навеси за опитни животни, но с преместването на резервата в Попелно те били оставени да живеят на открито и не проявили никаква реакция на неиздръжливост. Не боледуват, макар че през зимата космената им покривка често е покрита с лед. Дъждът също не км оказва влияние. Горещините избягват, като се крият в храстите на сянка.
Във връзка с живота им под открито небе през зимата тарпаните обрастват с гъста космена покривка, която ги покрива като руно а през пролетта започват да линеят — възрастните от март до май, а младите от средата на май до средата на юни. Есенното линеене започва през септември и протича бързо.
През лятото пасат нощем и сутрин рано, а през горещите часове на деня почиват. През зимата търсят храна и през деня. Освен трева ядат и клонки на боровинки, върба, елша, както и кора на млади дървета. През зимата изравят тревата изпод снега, но при дълбок към 40 см сняг това става невъзможно.
От пролетта до есента нямат нужда от допълнително подхранване и зимата посрещат охранени. През зимата се подхранват от хората, като се дават по 5 кг сено и 3 кг цвекло на всяко животно. Вода пият от езерото, като през лятото отиват на водопой рано сутринта, а през зимата — след обед около 15 часа. Зимно време ядат и сняг за утоляване на жаждата.
Поради това, че живеят в резервати, тарпаните не са подложени на преследване от страна на едри хищници, например вълци, затова и животът им е спокоен и монотонен. Дори се случва рядко да галопират. През лятото след нощната, паша отиват на водопой, след което почиват. Нощем жребецът ги охранява и не позволява на кобилите да се отделят от стадото. През нощта спят около 1 час лежешком. Сънят на младите е по-кратък. Сутринта цялото стадо е отново на паша.
Жребецът се стреми да държи цялото стадо на куп, но неговата власт не е абсолютна, каквато е била в миналото при дивите коне. Сега кобилите често вземат инициативата за придвижване от едно място на друго и цялото стадо върви след тях. Водачът се отнася враждебно към младите полово зрели жребци, като постоянно ги хапе и ги гони от стадото, което обикновено ги принуждава да се държат далеч от стадото. Разбира се, след време те отново се присъединяват към него. Някои от младите жребци не се връщат в стадото, а живеят самотно и се стремят да си направят собствено стадо, към което се присъединяват млади кобили или пък изгонени от стадото стари кобили.
Често жребецът на стадото е немилостив и към кобилите, и към младите животни, които живеят в стадото, а са наблюдавани и случаи на жестоко изпохапване и изгонване на кобили от стадото, както и убиване на малки кончета.
Често при среша на две стада жребците се бият помежду си, но никога до смърт.
Женските животни стават полово зрели на две години. Разгонването започва от април и продължава до юни. За да се избегне близко родственото кръстосване, при кобилите се пускат жребци, отгледани на друго място. Случва се женските да се разгонят по друго време на годината, като те също биват покривани от жребеца, водач на стадото. Малките се раждат от края на март до юни обикновено на открити поляни. Самото раждане протича бързо. Малките са жизнени и издръжливи, бозаенето продължава до една година и повече, но още на четвъртия дан от раждането си те започват да се хранят с млада трева. При майката остават до 2,5-годишна възраст. Женската ражда веднъж на две години.
Макар тарпановото стадо да живее на ограничено пространство, то скоро започва да проявява признаци на дивеене. Външните белези на животните се променят. Така например, както вече се каза, през зимата космената покривка става по-гъста и по-дълга, а косъмът, макар и не на всички животни, започва да белее. Забелязват се и вътрешни промени — преди всичко животните сами си осигуряват храна и макар да не допускат човека близко до себе си, не се боят от него. При хващане младите бързо се приспособяват към новите условия. Наблюдавана е проява на агресивност от страна на кобилите и нетърпимост към новите, присъединили се към стадото животни. Някои кобили се жребят всяка година. Тарпановите стада започват да пасат в блатистите местности, което е било характерно за дивия: горски кон.
„Възкресяването" на горския кон тарпан е голямо постижение не само за полските зоотехници и зоолози. То има голямо научно и практическо значение и може да служи като основа за по-нататъшна селекционна работа. Голямата екологична пластичност и богатата генетична наследственост на тарпановидните коне дава възможност да се създадат нови породи домашни коне, които да са издръжливи и непретенциозни към
храната. Интересът към опитите в Полша с тарпановидния кон е много голям от страна на редица учени в Европа и Съветския съюз, което е напълно закономерно.
---------
Тарпанът в България - (Equus caballus gmelini), на който се спряхме по-подробно в първата глава на книгата, е живял по нашите земи както през дилувиално, така и през алувиално време. Дилувиални останки от див кон са намерени в много пещери у нас: Темната дупка край с, Карлуково, Магурата при с. Рабиша, Белоградчишко, и другаде. За това, че дивият кон е живял през историческо време по нашите земи, свидетелствуват останките, намерени в пещерата Попин пчелин при с. Беляковец, Търновско. Трябва да се каже обаче, че е възможно тези останки да са от домашен кон, който бил отглеждан от траките — първите коневъди по нашите земи. Но не бива да се забравя и това, че някои съветски специалисти са на мнение, че тарпанът се е срещал в. Добруджа през историческо време.
за вас мили ми приятели 
http://home.conceptsfa.nl/~pmaas/rea/tarpan_bestanden/image004.gif
http://www.er.uqam.ca/merlin/cg291586/chevalTarpan.JPGРедактирано от zoomaniak на 23.07.04 20:45.
|
Тарпан (Equus caballus gmelini )
