ще си позволя да напиша няколко мисли за историята и заниманието с нея въобще, пък дано се получи разговор. Наблюдавайки оживлението около миналото, ме поразява първо това, че изведнъж почти всеки започна да се изказва компетентно по разни исторически теми. Както Св. Скр. отбеляза наблизо, при такова настояще и бъдеще само миналото остава, и това звучи много ясно и убедително. Но защо ние тук на Балканите и българите в частност се отнасяме с такова почти религиозно преклонение пред историята, при това не само през последните двадесетина години. Ако приемем, че размахвайки "славното" си минало, добиваме някакво иначе недостигащо ни самочувствие, трябва да знаем и че това има значение само пред някой, който поне малко споделя нашите ценности, с други думи, ако с налуден блясък в очите и пяна по устата захванем да разказваме за Симеон на някой, в чиято култура миналото стига до дядо му, ясно е кой ще изглежда неуместно. А от друга страна ми е странно как се утешаваме в днешната си безизходност от това, че преди не знам колко си века някакви хора, с които ни свързва само един етноним, са правили неща, които ни изглеждат по-ценни и значителни от това, което ние правим днес. Дали този болезнен интерес към миналото е обяснен с горепосочените две цели - външно и вътрешно самочувствие или има и още нещо? И можем ли да съществуваме комфортно без отговор на въпроса кои сме и какво сме? Преди години историята попадна задълго в редица добре оформени стереотипи, които предлагаха лесно обозрими, почти безспорни и логично приемливи масиви от информация, чрез които повечето българи на средна възраст успяха да "обозрат" историческата си същност и да намерят някакво спокойствие. Днес обаче, след сриването на предишните авторитети, настъпва нещо, което според мене компрометира всичко онова, което историята обслужва в съзнанието на всеки от нас. Към това, което и днес се нарича история, се подхожда или крайно академично и неколцина отговорни хора прекарват цялото си полезно време в колебания дали нещо, което знаят, им дава основание да предположат, че ... и в крайна сметка си остават само с мислите си, и други, които с лекотата на вехтошари събират оттук - оттам разни фактчета, смесват ги с безграничното си въображение и оскъдно познание и накрая изхвърлят някаква "сензация", която затруднява сериозно храносмилането. Кое в крайна сметка е по-резултатното поведение според смисъла на историята - умереният консерватизъм на клишетата или спорната, но бурно емоционална романтика на историческия волунтаризъм? И последно - ако приемем, че историята има все пак смисъл и се уточним за начина, по който тя съществува в колективното съзнание, как е добре да се подготвяме за нея? Дали научавайки няколко имена, които ги има и на табели по софийските улици или е важно да се знае повече, и колко повече?