|
За отношението на българските административна и военни власти 1913
За българския народ Балканската бойна бе велика – освободителна и ободрителна. Българската армия само за няколко месеца донесе свободата на Родопа, Тракия и Странджа. Огромна е била благодарността на тракийските българи към българската армия. Огромна е била и радостта за освобождението от петвековното отоманско робство. Но скоро същите тези български административни и военни власти оставят тракийските българи беззащитни в ръцете на доскорошните им поробители.
Беззащитни, защото и останалите 3-4 хиляди войници в Тракия, след изпращането на половинмилионната армия да води военни действия срещу Сърбия и Гърция, се изтеглят още в първата половина на юли. Безпричинно. Военните историци и до днес не са отговорили защо. Войсковата част под командването на полковник Кърджиев, състояща се от 7-ма погранична дружина и опълчение, напуска Гюмюрджина, минава през Маказа, отива до Кърджали и виждайки, че никой не я преследва, пак се връща в Гюмюрджина, за да го напусне окончателно на 12 юли. Ако това макар и малобройно военно присъствие беше на мястото си, трагедията на тракийските българи нямаше да се случи, или най-малкото тя не би имала такива размери.
Безотговорността на административните и военни власти спрямо българското население в Тракия започва още с началото на Междусъюзническата война. Но тя приключва с подписването на Букурещкия договор на 28 юли. Лоично е да се мисли, че след неуспеха на запад българската войска, макар и небоеспособна вече, ще се опита да брани новоосвободените земи в Тракия. Не в смисъл да се върне и да воюва с Турция. Тя не е в състояние да прави това. Но тя е в правото си и по Лондонския, и по Букурещкия договор да защити своята територия в Западна Тракия. Но на тази територия нея я няма. Нещо повече. И след подписването на Цариградския договор между България и Турция на 26 септември, по който земите на запад от Марица остават български, България, имам предвид и управляващи, и армия, оставя българското население да бъде избивано по кървавия път от Дедеагач до Маджарово, подчертавам, на българска територия. Най-големите погроми при Фере, Армаганската долина, Илиева нива в това число и при Маджарово над тракийските българи са извършени от турците, когато тези земи са дадени не само от международната общност, но вече и от самата Турция на България. Обобщавайки всичко това, трябва определено да кажем, че цели три месеца – юли, август, септември – българското население в Тракия е оставено на произвола на съдбата. От нигде искрица за спасение. Притичват им се на помощ само смелите чети на Димитър Маджаров и Руси Славов. Известна е оценката за поведението на управляващата върхушка начело с монарха Фердинанд по тези събития. Затова няма да се спирам на него. Трудно разбираемо е обаче отношението на войската по места.
Много са доказателствата за това, че българските войници стоят като странични наблюдатели, виждат всичко, в т.ч. и преките убийства до тях на сънародниците им, но бездействат. Известен е случаят със задържаните жени и деца, бягащи от Тракия, в село Бориславци. Отдалече се чуват техните жални писъци. Но българският военен гарнизон, който се намира на 5-6 километра в село Ефрем, не смята за необходимо да им се притече на помощ. Поборникът Стою Петков Герджиков – доганхисарец от четата на Димитър Маджаров, спасявайки давещите се жени и деца в река Арда на 4 октомври, заявява: На брега „имаше двама войници граничари, помолих ги да открият огън срещу турците. Но те ми отговориха, че сражението се води на чужда територия и не могат да стрелят”. Друг Стою, пак от Доганхисар, но по фамилия Чакалов, потвърждава същото: „Тук беше бродът на р. Арда. От българската войска никой не дойде на помощ. Минахме реката и дойдохме в Горно поле, а после в Харманли”. Думите на войводата Маджаров към войниците са направо гневни: „Не ви ли е срам, момчета. Пред вас такава стрелба, толкова народ загина, как не се обадихте, поне една пушка да гръмне”. А те отговарят – нямахме заповед. Сърдити, и то с основвание, са и думите на летописеца на Доганхисар, големия тракиец Кирил Бакърджиев. Страхът – пише той – „на ръководните войскови командири притъпил всяко чувство на морална и патриотична отговорност у тях”.
За крайната безотговорност на военните власти по отношение съдбата на тракийските българи има немалко и други факти, но ще приведа още само един. Военноисторическите източници сочат, че по време на подготовката за Междусъюзническата война (следователно това е било юни) в Одрин се образува Одринска бригада от младежи доброволци от новоосвободените земи, които заминават да воюват срещу Сърбия. След свършването на войната една значителна част от тях са демобилизирани. И всички те желаят да се върнат в родна Тракия, за да участват в спасението на своите родители. В Хасково се събира множество от три хиляди младежи, калени в битките на западния фронт бойци, и поставят пред военните власти условие: да бъдат въоръжени и пуснати през границата, за да се бият с турския башибозук, за да бъде предотвратено разорението на родните огнища и изтреблението на българите. Отказват им. Разказът на Вълчо Армутлиев по този повод, войник от 71-ви полк, син на известната в Доганхисар и много заслужила за българската кауза фамилия Армутлиеви, е изключително поучителен за безхаберието на българските военни власти за това какво става в Тракия, за тяхната безотговорност към българското население там и в същото време за жертвоготовността на младите българи в името на родината. И за да се знае цялата истина, ще съобщя, че в крайна сметка са дали на тези младежи 30 пушки, а това значи 30 човека, които са подпомагали преминаването на българите през Арда на 4 октомври, но не са ги пуснали оттатък реката, за да се бият с турците. Във връзка с това няколко думи и за така наречената реокупация на Западна Тракия. Тя започва на 8 октомври, т.е. само четири дни след като бежанският керван на тракийските българи прекосява старата граница при река Арда. Единодушно е мнението на всички изследователи на трагичните събития през, 1913 г., че тя е твърде закъсняла. И действително Междусъюзническата война приключва с подписването на Букурещкия мирен договор на 28 юли, Цариградският договор между България и Турция е одобрен на 29 септември, а реокупацията на Западна Тракия от българска страна започва едва на 8 октомври. Повече от два месеца Тракия е в безвластие, не се знае по какъв договор и на кого принадлежи – на турския султан, на гръцкия крал или на българския цар. Вярно е, че Турция окупира Източна Тракия много по-рано, но само със силата на оръжието, без да е регламентирано това завземане с някакъв юридически документ. България пък закъснява с реокупацията на Западна Тракия. И в двата случая това се оказва катастрофално за Тракия. Равносметката е ясна. Ранната турска реокупация доведе до загубата на Източна Тракия, а закъснялата българска реокупация на Западна Тракия – до разорение и изтребление на тракийските българи.
И тъй като историята е крайна съдница, а времето за размисъл и оценка близо столетие, струва ми се, че анализът на трагичните събития през 1913 г. ни дава основание да направим следните два извода:
1. След като в резултат на освободителната балканска война цяла Тракия бе отвоювана с широк излаз на Бяло и Мраморно море, управляващите тогава България трябваше да направят всичко възможно, за да западат тази земя за българите. Но вместо това те изпратиха български войници да се бият със сърби и гърци за западни територии, които, макар и романтични за българската история, не со с толкова голямо обществено-политическо, икономическо и геополическо значение, колкото Тракия. Освен това линияа Мидия-Енос като граница между Европа и турската империя щеше да означава изтласкване на Турция от Балканския полуостров и сбъдване идеите на големия ангглийски парламентарен деец Гладстон – Турция да си гледа работите оттатък Босфора.
2. Управляващите България по време на трагичните събития през 1913 година предадоха не само родни земи, отвоювани преди 800 години още от цар Калоян. Но те предадоха и собствения си народ. Цялото българско население в Тракия бе оставено в ръцете на варварски пълчища огг башибозук и редовни войски без никаква защита. И турците по заповед на своето правителство запретнаха ръкави физически да унищожат това население. И го сториха. Останалите недоубити изгониха насилствено, а селищата им изгориха до основи.
И така Източна Тракия бе поробена отново, Западна Тракия опожарена и обезлюдена. Тракийското население поднесено като жертвен агнец на безумието на едно безотговорно правителство и на един безразсъден цар. Два гряха пред българския народ. И двата очакват историята да промълви окончателната им присъда.
|
Как сами си е...м майката
(български)
