|
10) Тервель 21 лет род ему Дуло алет ему текучитемь.
Официално приетият превод на това (десето) изречение от т. н. "Именник..." е както следва:
Тервел - двадесет и една години, родът му Дуло, а годината му овен (месец) седми.
Името "Тервел" освен тук се среща и в хрониките на патриарх Никифор и на Теофан Изповедник. С това име е наричан българският владетел, съвременник на Юстиниан ІІ Ринотомет. Според логиката на т. н. "Именник..." това не е друг владетел, както се е предполагало - син на цар Аспарух, а е самият цар Аспарух.
Патриарх Никифор пише, че цар Кубрат е умрял през времето, когато император Константанс ІІІ, внука на Ираклий е бил "на запад". Този император се качил на престола в 642 г. и бил убит в Сиракуза през 668 г. Сведенията на казанските татари сочат годината на смъртта на цар Кубрат 660 г. Т. н. "Именник..." косвено потвърждава тази дата, КАТО ДАВА ПЕРИОДА НА ЗАВОЕВАНИЯТА НА НОВИТЕ ЗЕМИ 21 ГОДИНИ. Ако този период е започнал веднага след смъртта на цар Кубрат в 660 г., краят му е 681 г, от когато са сведенията на византийците за вече осъщественото нахлуване на българите през Дунав и установяването им в земите на Империята.
Периодът на владеена на цар Аспарух от предния запис след повторното му възкачване на престола в Кутригурия е определен на 61 г. Този срок посочва, че той е бил владетел на България поне до 724 г., когато е написан т. н. "Именник...". Този период напълно покрива известните ни сведения за времето на Тервел, посочено в текста.
Периодът "Тервел" в т. н. "Именник", заедно със следващите периоди "Твиремь" и "Севар" съставя общо 64 г., точно колкото е сумата на периодите "Безмеръ" и "Есперерих". Това дава основание да се счита, че периодът "Аспарух" обхваща времето на тези 64 г., което вече показва, че сваленият от власт владетел на Стара България три години, когато се е водила гражданската война и 61 години след това, като от нахлуването през Дунав
"до селе" са минали 43 г.
В описанието на периода "Тервел" непознатите думи са "Тервель", "теку" и "читемь".
Думата "Тервель" с окончанието си клони към отглаголно прилагателно. В латинския език “ter” означава "три", което в старите езици означава и "много". Думата “terra” означава "земя" в смисъл на територия. Думата “vello” означава "скубя", "дърпам" и може да се преведе в контекста като "завоювам" Думата “volo, volum, velle” означава "искам", което може да се преведе и като "господствувам".
От този материал значението на "Тервель" се превежда като "Завоевателя". Едновременно с това понятието може да се преведе и като "Господар на земята". Това звание е носил Атила, според писаното от Йорданес. Възможно е тук в текста да не е употребено друго прозвище на цар Аспарух, а друга форма на титлата му. По-горе тя беше разчетена като "шегорвечемъ" в смисъла на "Господар на земята". До изясняването на точното значение на понятието "Тервел" ще го превеждаме като "Завоевателя", поради съответствието му на ролята на цар Аспарух в нашата история.
Действията на цар Аспарух (Тервел), според данните на гръцките хронисти, са само завоевателни. По него време България се утвърждава на Полуострова, така че Византия в определена степен попада в пряка зависимост от поведението на българите. Време е било на непосредствена заплаха на Константинопол от арабите. И това е дало възможност на владетеля да завземе много нови територии за сметка на Империята. Размерът на периода "Тервел" дава да се разбере, че това вероятно прозвище цар Аспарух би могъл да получи през 681 г. когато е подписан мирният договор с Византия на Константин ІV Погонат и България си възстановява основните земи на Полуострова. Този акт на връщане на Старата територия на държавата е възможно да е станал причина владетелят цар Аспарух да бъде нарече "Аспарух Завоевателят". С това име той трябва да се титулова в нашата история. Принцип в работата с българска история е да се прави съпоставка със събитията ставали около нас.
ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ ДАВАТ ОСНОВАНИЕ ДА СЕ ЗАМИСЛИМ, КАКВО В СЪЩНОСТ Е НАРОДЪТ НИ - САМО МАСАТА НА ЖИВЕЕЩИТЕ СЕГА БЪЛГАРИ ЛИ ИЛИ ВСИЧКИ ПОКОЛЕНИЯ, КОИТО СА НОСИЛИ И ЩЕ НОСЯТ ТОВА ИМЕ ??? ТОЗИ ВЪПРОС НЕ Е ЧИСТО ПОЗНАВАТЕЛЕН. ОТГОВОРЪТ МУ ДАВА СЪЩНОСТТА НА ПОНЯТИЕТО, КОЕТО ОПРЕДЕЛЕНО НОСИ ХАРАКТЕР НА ФИЛОСОФСКА КАТЕГОРИЯ. ВЯРНОТО ФОРМУЛИРАНЕ МОЖЕ ДА ОТВОРИ ПЪТЯ НА ДЕЙСТВИЕТО И В СРЕДАТА НА ПОКОЛЕНИЯТА, КОИТО ИДВАТ СЛЕД НАС И ДА ПОВЛИЯЕ НА ХАРКТЕРА НА СЪЗНАНИЕТО ИМ КАТО ЕДНОКРЪВНА ОБЩНОСТ, ЧИЕТО ИМЕ Е - НАРОД.
НАРОДЪТ НЕ Е СБИРЩИНА ОТ САМОРАСЛЯЦИ КАТО НАЦИЯТА. НАРОДЪТ Е ИСТОРИЧСКА ЛИЧНОСТ И ХОРАТА НА ТАЗИ ОБЩА ЛИЧНОСТ НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ОСВОБОДЕНИ ОТ ВРЪЗКАТА СИ С НЕГО. ТЕ СА ГРАДИВНИТЕ МУ ЕЛЕМЕНТИ. АКО НАЦИЯТА Е ЧУВАЛ ПЯСЪК, НАРОДЪТ Е СКАЛА, КЪДЕТО ВСЕКИ ОТ НАС ИМА ТОЧНО ОТДЕЛЕНО МЯСТО В СТРУТУРАТА Й. ЗА НАЦИЯТА ИМА ИЗЛИШНИ ХОРА. ЗА НАРОДА ВСЕКИ ЧОВЕК Е НЕЗАМЕНИМ. НАЦИЯТА Е МЕХАНИЧЕН СБОР ОТ ИНДИВИДИ, ПОДЧИНЕНИ НА ИКОНОМИЧЕСКИ ЗАКОНИ И ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМА. НАРОДЪТ Е ОРГАНИЧНА СИСТЕМА ОТ ЛИЧНОСТИ С ЕДНАКВА КРЪВ, С ЕДНО МИНАЛО, С ЕДИН МОРАЛ, С ЕДНО БЪДЕЩЕ.
Думата "теку" има аналог в лаинския език в глагола “tego, texi, tectus”, което означава "защитавам".
Думата "читемь" има за корен думата "чита", който е употребена в старобългарски надпис от н. н. Вели Преслав в смисъл на "крепост". Латинската дума “citadel” означава "крепост". Окончанието "читемь" показва, че вероятно е отглаголно прилагателно и може да се преведе като "укрепено място" в по-по широк смисъл , кото укрепен район, защитена територия. Тази дума дава основание да се счита, че нахлуването не е било в незащитена, а в отбранявана територия и войските са превземали крепости.
Като се опираме на близките до текста латински думи, преводът на записа гласи:
"Завоевател 21 години възкаченият Дуло беше прославен от защитниците на крепостите."
Понятието "Завоевател" е употребено самостоятелно в контекст, което вече показва, че името му е известно от предишните записи. Устойчивото като понятие име до тук е "Исперих" или цар Аспарух, както са наричали българите владетеля си. Следващият основен запис в т. н. "Именник..." потвърждава тази логика, защото там тя се повтаря.
Днес имаме съвсем бегла и невярна представа за присъствието на цар Аспарух в нашата история. Дори някои (се) питат дали въобще е съществувал. За него като цар Аспарух знаем, че е напуснал отвъд Дунавските земи преследван по петите от хазарите. Внушено ни е, че на Кавказ е загубил борбата с тях и е бил принуден да избяга от земята си. След това с ускорен марш, северно от Черно море, стигнал в делтата на Дунав, където се скрил с отслабения си народ, в блатата на остров Пюки. По една случайност изпратеният военен отряд на византийците (херувимчета и ангели неземни) внезапно се деморализирал безпричинно и като измрял под ножа на врага, предоставил възможност на слабичката ордица да нахлуе в Добруджа и да стигне до Варна. След това научаваме, че по някакво чудо закрепилата се българска държава отвъд планината, оказала помощ на Юстиниан ІІ Ринотомет да се върне на власт. За това той подарил на българите Загорето - земите около Стара Загора.
ВСИЧКО ТОВА Е ТВЪРДЕ, ТВЪРДЕ, ТВЪРДЕ ДАЛЕЧ ОТ ИСТИНАТА.
480 г. - Българите идват на помощ на византийския император Зенон.
486 г. - Българите воюват в Тракия срещу краля на остготите Теодорих като съюзници на Византия.
488 г. - Българския вожд Бузан е гепидския предводител Трапстила воюват срещу готите в поречието на р. Сава, недалеч от Сеингндунум (Белград).
499 г. - Българите разгромяват 15-хилядна византийска армия с 520 обозни коли при р. Цурта. Съдейки по особенното българско име Цурта, (крив, извит) сражението вероятно е при Крива река, или в района на дн. гр. Крива паланка. «От тогава залезе завинаги славата на армията на Илирик», Комес Марцелин
502 г. – Огромна българска войска, идвайки от Илирик (дн. източна Сърбия), нахлува в Тракия без да срещне съпротива от византийците.
504 г. – Канът на Стара Велика България при Азовско и Черно море Реан (унг.), Еран (арм.) се вдига с войската си от изток и след като превзема цяла Дакия и Панония, навлиза в Илирик и Тракия. От тази година се отброява заселването на българите на Балканите в Манасиевата хроника.
507 г. – Българите застават на долната земя Охридска, според Манасиевата хроника.
504 – 511 г. – Българите се настаняват трайно в Тракия и достигат до Цариград. Застрашен от техните нападения император Анастасий нарежда да се построи огромна стена, която да прегради пътят им към византийската столица.
512 г. – Издигната е Анастасиевата стена – огромен вал, съединяващ Черно и Мраморно море на 70 км. от Цариград, чието главно предназначение е да предпази столицата от българските атаки.
513 г. – Българите участвуват във вътрешните междуособици на Византия на страната на началника на федератите Виталиан.
515 г. – Българите водят мощни военни действия в Илирик, разгромяват отново армията на тази голяма византийска провинция. Съвременникът на събитията Йоан Зонара се оплаква, че българите омагьосали византийската войска с някакви свои народни заклинания и напълно я унищожили.
535 г. – Българи и византийци воюват при Ятрус (дн. с. Кривина, Русенско). Сражението се е водило между един български отряд и патриция Цита. Това е първото съобщение за появата на българите в Североизточните части на Балканския п-в. Преди това всички съобщения се отнасят за Илирик (и по-специално за частта, съответств. на дн. източна Сърбия) и за Тракия.
538 г. – Българите предвождани от двама свои предводители, наречени от византийците Риги, нахлуват в малка Скития (дн. Добруджа) и дунавската равнина (Мизия). Двамата вождове, единият от които се е наричал Булгар, а другият – Дронг, разгромили армията на Мизия, водена от пълководеца Юстин и след това преминали в Тракия, където воювали с променлив успех. Завръщайки се на север, пленили с ласо византийските пълководци Константин, Годила и Акум.
540 г. – Българите воюват по целия Балкански полуостров от Адриатика до Цариград. В провинцията Илирик те превземат 32 крепости, между които Касандрия, на Халкидическия п-в. Общите загуби на Византия се изчисляват от съвременниците на събитията на 120 хил. души пленници, които били отведени от българите в техните постоянни земи, в западните краища на полуострова и отвъд Дунав.
552 г. – Внезапно нападение на българи блокирало армията на византийския пълководец Нарзес при Филипопол (Пловдив). За броя на българите може да се съди по това, че в тази своя кампания те били разделени на две армии. Едната се придвижвала в посока към Солун, а другата в посока към Цариград.
558 г. – От изток нахлува огромна войска от българския клон кутригури, предвождани от Заберган (Збер-кан). В Тракия тя се разделила на три армии, главната от 7 хил. души и ръководена лично от Заберган, се насочва към Цариград. Българите се прехвърлят отвъд Анастасиевата стена и се появяват пред самия град. Византийската столица изпада в критично положение. Престарелият пълководец Юстиниян – Велизарий прибягва до доста нестандартен ход. Мобилизира мирното население на града, качва го на коне и заповядва всеки конник да влачи зад себе си отсечен клон от дърво. Когато тази доста чудновата армия излиза от стените на града, тя вдига зад себе си огромен облак прах и изненаданите кутригури си помислили, че Византия е прехвърлила срещу тях някаква огромна азиатска войска. Излъганият по този начин Заберган веднага се оттеглил на север, за което след това неговите войници горчиво съжалявали от от яд, че са измамени «деряли лицата си с нокти» - както пишат тогавашните историци.
559 г. – След тази година българите действуват със съюзници авари и славяни. Силата на нахлуването продължава да се усилва.
580 – 630 г. – Походите почти не могат да се преброят. Най-голямите са през годините 584, 597, 609, 620, 626. Основни райони на сраженията са Солун и Цариград.
597 г. – Братът на император Маврикий се натъкнал при р. Янтра на хиляда души българи, които твърдели, че се намират на тази земя законно, съгласно някакъв договор между Византия и Аварския каган. Разигралите се епизоди около тези българи показват, че те действително са били законни обитатели на тази земя. Византийския император бил принуден да се извини на кагана за грубостите, допуснати от брат му Петър.
................................................................................................................................
681 г. - Нахлуването на цар Аспарух на Балканите, на юг от река Дунав се осъществило като стратегическа операция на две оперативни направления. Главното направление Белград - Охрид с ширина на полосата около 200 км. Мизийско спомагателно (винаги е било спомагателно) направление. Северно от реката се формира трета групировка.
В хода на бойните действия на стратегическото направление са били завладяни земите между Адриатическо море и р. Струма. Войските надвиснали над Старата родина - Керамсийското поле, което се образува от Беласица, Олимп и Пинд. В ляво оставали Солун и северното крайбрежие на Егейско море. На това място, между Охридското езеро и проходите на север от Верея по Беласица, наричана по онова време Веригава и източно от нея се разположили на отбранителен рубеж войските на нахлулите от Унгария "Севери" - оногондурите от Панония с престолонаследника Севар (Кубер).
На мизийското спомагателно направление войските навлезли до Старопланинските проходи и на запад до земите около сегашния Белград, където се съединили с войските на Главното направление. Това направление завинаги остава спомагателно. Предназначението е било да осигурява комуникацията на главните сили от Севера с войските от Македония. Всички следващи действия и на българската и на гръцката страни на това направление имат за цел прекъсване (удържане) и усилване на комуникациите с последващи удари в Македония.
Северно от река Дунав, третата групировка на войските стигнали до брега на Тиса и при Белград се отворила още една връзка с настъпващите към Македония. През р. Дунав се формирали две основни комуникации към Старите земи. Едната била западно от (дн.) Железни врата, а другата източно, с възможност за ползуване на дървено-каменния мост при Улпия Ескус. На Приморското направление се отварял път пряко към Адрианопол и Византион, който през цялата следваща епоха имал сериозна сдържаща роля за Византия. То давало възможност за пряка атака на Главните сили на българите, идващи от Русия срущу столицата на Империята и земите на Източна Тракия и Хелеспонта.
Само за сравнение, стратегическото разполагане на българските войски след освобождението (1-ва, 2-ра и 3-та армии) та до ден днешен копират почти точно цитирания по-горе модел.
СЛЕДВАЩИТЕ УСПЕХИ НА ЦАР АСПАРУХ СА ОТ РАЗШИРЯВАНЕТО НА ТЕРИТОРИЯТА И ПРИДОБИВАНЕТО НА ИСКОННИТЕ ЗЕМИ НА СТАРАТА РОДИНА, "ВИХТУНЬЕ" (ЗАГОРЕТО). С ПРИДОБИВАНЕТО НА ЗАГОРЕТО ПО МИРЕН ПЪТ СЕ ПОСТИГАТ ЦЕЛИТЕ НА ВЕКОВНИ УСИЛИЯ ЗА ВРЪЩАНЕ В ИЗГУБЕНАТА РОДИНА. СЛЕД 7 - 8 ВЕКА ЗЕМИТЕ МЕЖДУ АДРИАТИКА И ЕГЕЯ СИ ВРЪЩАТ ЗАКОННИТЕ ПРИТЕЖАТЕЛИ. ЮЖНАТА ГРАНИЦА ОПИРА НА ТЕРМОПИЛИТЕ. БЪЛГАРИЯ ЗАСТАВА НА СОБСТВЕНОТО СИ МЯСТО. ВСИЧКИ ДРУГИ ТЕРИТОРИИ, ПРИНАДЛЕЖАЛИ НА БИЛГАРИТЕ СА ПРИДОБИВАЛИ ЗА ОКОЛНИТЕ НАРОДИ ТОВА ИМЕ. НО САМО ТЕ СА ЗНАЕЛИ КЪДЕ Е БЪЛГАРИЯ - "ЗЕМЯТА НА СИНА НА СИЛНИЯ". ЗА ТОВА ПАТРИАРХ НИКИФОР УПОТРЕБЯВА ТЕРМИНА "ИЗВЕСТНАТА ОТ МИНАЛОТО ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ" (СПОРЕД ПРЕВОДА НА ТАТИЩЕВ). ИСТИНСКАТА, ОБИКНОВЕННАТА, НЕ ВЕЛИКАТА, МАЛКАТА, ПРОСТО БЪЛГАРИЯ, РОДНАТА ЗЕМЯ НА НА БЪЛГАРИТЕ, ВИХТУНЬЕ ВИНАГИ Е БИЛА САМО АХАЯ, АНТИЧНАТА МАКЕДОНИЯ.
Само веднъж, през 709 г., византийците се опитали да ревизират договора си с българите и тръгнали да пробват силата ни. Загубили и Месембрийската област до завоя на р. Тунджа.
Няма друг владетел в обозримата история на народа ни като Завоевателя. Дори Александър Велики не може да се сравни с него по заслугите към Отечеството. След серия от войни, премествания, подеми и погроми българите с цар Аспарух се налагат на най-голямата сила на света, прогонила ги от земите им. И не само ги побеждават. Поставят ги под своя зависимост. Това статукво се нарушава чак от Крум, но той си е имал основанията. До тогава гърците от Константинопол били щастливи да заплащат приятелството и подкрепата на българите.
|
10) Тервель 21 лет род ему Дуло алет ему текучитем
