|
podmena traffica test
ДОКУМЕНТИ,
които установяват, че находящата се в Черепишкия манастир сабя, е действително на българския революционер-поет Хр. Ботйов.
Случайно стеклите се обстоятелства в края на 1921 г., ме доведоха да живея в съседство с Черепишкия манастир «Св. Богородица».
Близо до тоя манастир е местността «Крушовица», където апостолите на свободата, Ботев и неговата чета, са имали съдбоносно сражение с освирепелите турски орди. Тук, на това място, близо до върха «Вола», великият българин, гордостта на днешна и утрешна България Хр. Ботев, бил повален от неприятелски куршум.
След като се запознах с монасите, научих от тех, че в манастира се пази една сабя, за която съществуват документи, че е на поета-революционер Хр. Ботйов. Казаха ми, че тя е сабята, която смелият войвода пръв път изтръгна в парахода «Радецки», за да накара горделивия немец да преклони глава; сабята, която тъй красиво била прилепнала о кръста на младия вожд, и в минути на неравна борба е внушавала страх у душманите на народа; тя е сабята, която на «Милин Камък» и «Вола» много пъти лъсвала на майското слънце, хиляди блестящи лъчи се отразявали по разни посоки и давали кураж на борците за мило отечество; сабята, която Ботйов остави да найде поколението, та така с поразителна точност той изпълни идеала, прокаран в песента «На прощаване»:
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята...
Документите, писмени показания пред свидетели от очевидци и съвременици на тия събития, са събрани от бившия игумен на Черепишкия манастир, живущ сега пак в манастира. Архимандрит хаджи Методий, родом от с. Зарово, Солунска кааза Македония.
За тия сведения и документи, събрани от него най-грижливо, ние дължим дълбока благодарност.
Макар и стар, той както тогава, през 1910 г., тъй и сега не пожали труд и спокойствие, за да разбърка прашната архива на манастира от десет години назад и да намери дело № 5, год. 1910, където се съхранява преписката с документите за Ботевата сабя.
Документите, които следват тук, ние предаваме по стил така, както са изложени в оригинала.
Само за да станат по-лесно разбираеми, намерихме за необходимо да поставиме някъде препинателни знаци и главни букви, от които документите са лишени.
За да се потърсят сведения и документи за сабята на Хр. Ботев, пръв дал идеята Д-р Харалампи Нейчев, който през летото 1910 г. е бил неколко време гост на манастира. Той е оставил на-тогавашния игумен Архимандрит хаджи Методий един лист, на който били написани следните въпроси:
I писмо.
1) Кога е донесена в манастира? Коя година и месец?
2) Кой я е донесъл? Кои хора? Отде са тия хора? Живи ли са? Где живеят сега?
3) Кой я е приел от тия хора? Кои лица? Кой е бил игумен в това време?
4) Има ли книжа, написани по приемането на сабята?
5) Отде са взели сабята хората, които са я донесли? От кое място? Известно ли е то?
6) Какво уверение са дали донеслите я, че сабята е именно на Ботева?
7) Направо ли е донесена сабята от «Вола», или е ходила и по други места и села?
8) Какво е преданието за закаляването и опазването на сабята?
9) С гнила капия ли е донесена сабята? Или без капия?
10) Кой е правил сегашната цинкова капия и кога?
Игумена Хаджи Методий, комуто са били отправени тия въпроси, е отговорил, само на некои от тех, следното;
1) Не помня добре, но требва да е 1876 година, месец Май.
2) Слугата манастирски Иено не знае. Жив е в с. Джурилово (Белослагинско). Бил е с игумена във Враца, избегал и отишел при стоката , (добитъка).
В местността «Крушовица» наскоро |била разбита четата и се срещнал с остатъка от четата и му проводили сабята със счупена капия и е предадена на покойния тогавашен игумен Епифания Младенов от с. Люти-Брод (врачанско), но се страхувало от башибозуците и я криели на около манастира и я вардиле.. . да гние.
Нема някакви книжя по приемането.
Местото се казва «Избата».
Четника, който предал сабята, поискал от манаст. потери и слуги да предадат сабята, в манастира по личното заверение на Ботева и да им донесат два товара брашно, и им е дадено.
Сабята направо е донесена в манастира, но със счупена тенекиена капия, а новата е направена след освобождението на 1882.
Направена във Враца от некой си тенекеджия, но не помня кой е.
Тези отговори само е могъл да даде игумена хаджи Методий, без да ги е наредил по точки, както са били наредени въпросите.
Въпросите и отговорите са били написани на един лист.
II писмо от игумена на Черепишкия манастир с дата 31. VII. 1910 год.
До господина Д-р Хар. Нейчев, медицински лекар в гр. Враца.
В светата Черепишка обител се съхранява една сабя, предадена на съхранение от другарите на покойния революционер Хр. Ботйов и разбита (четата) в манастирската планина, назоваема „Крушовица” местността Волос (вм. Волът) и че е била същата сабя на Хр. Ботев.
Тя е била предадена по следующия начин: в 1876 год. Месец май при силното върлуване на турските башибозуци е бил нападан и манастира Черепиш и заклани некои и други монаси.
Тогавашния игумен Йеромонах Епифания Младенов, родом от с. Дюти-Брод, врачанско, починал в 1903 год. месец декември 4, бил е избегал за гр. Враца, за да си спаси живота и заварди некои и други цености манастирски.
Живел в манастирския метох във Враца, а и в което време го е придружавал и един слуга, сиизин да му гледа конете.
По едно време се е разчуло, че башибозуците идели, да нападнат Враца и го изгорят. Уплашен слугата избегнал и отишел в планината «Крушовица» при манастирската стока (добитък}, която имаше кошара в местността «Избата», която местност е близко насрещната страна от «Волос», гдето е паднал убит Ботев, близко до водата «Езерото».
И от разбитата чета останалите живи, но кои имено, не можеше се узнае, и отишли в манастирската кошара, и предали сабята, като заръчало да я предаде в манастира на съхранение, защото е била тя на Хр. Ботев; като същото време заръчало да им занесат от манастира два товара брашно за храна, което нещо е било изпълнено.
По местното наречие — езеро, което значи голем извор.
А пренасянето на сабята в манастира е изпълнил въпросния слуга Нено Нешков (в други документи — Нецов), преселен от с. Дюти-Брод, още жив и е жител на селото Джурилово, Белослатинска околия.
Сабята е била предадена в манастира с начупена капия, а братството манастирско я криело и закопавало в земята около манастира в разни места; защото се страхувало от турците, да не узнаят.
А след освобождението в 1883 год. е била заръчала във Враца на некои от тенекеджийте и е направил от един нова капия.която и съществува по настоящем: но за съжаление. че счупената капия е унищожило, не са завардиле.
Горните сведения съм изчерпил от бившия на манастира игумен Йеромонах Теодосие, 58 годишен, живел в манастира от около 40, години (починал през 1917 год.)- Въпросната сабя се съхранява и до днес в манастира ни, като най-драгоценно нещо, защото манастирското братство е напълно убедено, че тя е, както му е предадена с данни сигурни от останалите четници, че тя е сабята Ботева.
Остава да се разследва бившия слуга Нено Нешков от Джурилово, за да удостовери и той, за да се' види. какво знае по този въпрос.
Прилагам Ви и Вашите бележки.
С отлично почитание:
Игумен на св. Чирепишка обител
Йеромонах Хаджи Методий. .
III писмо
от игумена на Черепишкия манастир Х. Методий, — 150 от 31. VII. 1910 година.
До общ. Кмет на с. Джурилово, Белослатинска околия.
Г-н Кмете,
С настоящето си чест имам да Ви помоля найсмирено да се покани в поверената Ви община жителя Ви Нено Нешков Келеша, родом от с.Дюти-Брод, врачанско, бивш манастирски слуга, още през 1876 г. в комитлъка, които (слугата) е донесъл и е предал в манастира от планината «Крушовица» една сабя със счупена капия и е съобщил в манастира, че е била сабята на покойния революционер Хр. Ботйов.
Да го изпитаме подробно, какво знае по този въпрос: Кой му е дал тъзи сабя. име и презиме, ако помни, колко души комити са биле при предаването на сабята и какво му са казали? Колко чувала брашно от манастира е пренесъл на въстаниците, кога и на кое место, преди битката с Ботйова е било, или след това?
И какво още друго знае по това? Какво е станало с убития Хр. Ботйов, знае ли какво е станало с останките му?
За всичките негови показания ще се състави протокол, изслушан от всичкия общ. състав и енур. свещеник, които требва да присъствуват лично при даването на обясненията негови и подпишат протокола и подпечатат с общ. печат.
И е най-близко време да ни го изпратите с официално писмо, защото е исторически факт.
Ако пък желае въпросния Нено нека дойде лично в манастири ни, за да го изследваме.
Напълни съм уверен, че с ревност ще ни отслужите по това нещо, защото е въпрос важен за нас българите и бедната ни история.
С оглично почитание Ваш о Христе молитствувател Игумен на Се. Червпишка обител
Йеромонах Хаджи Методий
IV писмо
от игумена на Черепишкия манастир, № 151 от 1. УЩ. 1910 год.
До общ. кмет в с. Скръвена,
Орханийска околия,
Г-н Кмете,
В юбилейната брошура на благоговейния свещеник Васил Георгиев поп Димитров' срещаме. че от четата на Хр. Ботйов имало и един от селото ви на име Мико Стоянов, който бил жив и по настоящем.
Автора из писмото е в грешка: ние имаме на ръка тая брошура. Тя е юбилейна книжка на свещ. Георги поп Димитров, а не Васил.
То като тъй за нас, имена за манастира ни Мико Стоянов е необходимо нужден, за да ни удостовери истиността за сабята на покойния Хр. Ботйов, която сабя е била предадена на некой си манастирски слуга, след разбиването на четата в «Крушовица», а тъзи сабя и до днеска се съхранява в Се. Черепишка обител, като найсвещен залог на Христо Ботйов.
Горното като Ви донасяме за знание, най-смирено Ви молим, Г-не Кмете, да се покани въпросния Мико в общината Ви и го разпитате подробно, какво знае за сабята Ботйова и за останките на покойния.
Когато се предаде сабята на Нено Нешков, бил ли е той с тех? Участвал ли е и той лично в последното сражение в «Крушовица» и колко души са биле, имената им, ако помни? А от четата колко души останали живи и от где?
Сабята, предадена в манастира със счупена капия ли е била и защо са я чупили,
как и где? И за всичко изчерпено от него ще имате грижата да ни уведомите в едно най-кратко време.
С отлично почитание Ваш о Христе молитствувател Игумен на Се. Черепишкв обител Йеромонах х. Методий.
V. Писмо-отговор от Общинския кмет на с. Скравена, Орханийско,
№ 1030, от 20. VIII. 1910 год.
До Негово Високопреподобие
Игумена на Черепишката Се. обител.
Имам чест да съобща на Ваше Високопреподобие, че днес повиках в канцеларията на общинското управление въпросния Мико Стоянов,
Който е от четата на -Х"р. Ботйов, и на въпроса, какво знае за сабята и останките на Ботева, той каза следното:
Къде и как е бил убит Ботйое не е видел и не знае. Знае, че в сражението при «Крушовица» той (Мико) е бил с петима още негови другари, един от които е бил паднал убит в това сражение.
Вечерта се явил при тех офицера Войновски, който им съобщил, че Ботйова паднал убит и тогава се събрали около 40 души от тая чета и под командата на Войновски са минали реката Искър и са отишли в планината над с. Литаково в местността Юсенов преслъп». където са имали последното сражение с турците и от там са се пръснали кой на къде види, а пък Мико си дошел в домът при братята си, където се крил, докато турското правителство амнистира заловените негови и др. такива другари, и чак тогава той се обади на властта, която го закара в София и след 50—60 дневен затвор го освободиха.
Колкот.о се отнася до сабята на Ботйова, кой къде я е. предал на манастирския слуга, със счупена капия ли е била и пр. това не знае, защото той бил далеч от него.
Също не знае и колко души останали живи и от къде са, защото както казах и по-горе.
След последното сражение се пръснали, кой на къде видел и не са се вече виждали, освен с Димитър Икономов. Ст. Савов. Спас Соколов и др: имената на които не помни, които са се виждали я Софийския затвор.
Знае. че преди сражението на «Крушовица» от четата са минали само !8 души.
Печат Обш. кмет: (не се чете).
За Секр.-бирник: Ив. Вел.
VI.
Сведения за придобиването на Хр. Ботевата сабя.
Разпитан Нено Нецов, жител на с. Люти-брод, а по настоящсм по преселване живущ в с. Джурилово, Белослатинека околия, на възраст около |70 години, разправя следното:
.- Аз тогава като бях слуга в Черепишкия манастир, и като се научих, че Хр. Ботев иде с чета некъде от към с. Баница, та се готвеха по отбор хора, момчета, за да го срещнат, което нещо и ние с игумена на Черепишкия манастир Епифания Младенов от с. Люти-брод отидохме с цел на помощ на Ботева.
И като стигнахме във Враца отидохме при събраните наши другари българи, събрани в черквата «Се. Възнесение» и там да положим клетва.
Клетвата щехме да положим пред свещеник Коста Буюклийски, обаче това не можахме да направим, защото некой си Миралай паша дойде с турска войска, минала през Люти-брод, Челопек и Паволче (села), между която войска беха издигнати на щиковете на пушките три човешки глави.
А ние всички. които бехме събрани в черквата се изплашихме от това страшно зрелище.
От там като излезнахме, всичките наши другари отидоха, кой каде види. а аз и едно даскалче, което не зная как се именуваше, останахме сами.
А аз дебнешката отидох в Балкана, така наречен «Крушовица», с цел да отида на манастирската кошара, и в пред вид. че там ще номера по-тихо прибежище.
Но като отивах за Балкана, требваше да мина през селото Метковец и се отправих и като наближих селото, съзрех неколко души черкези, а уплашен от това, се сложих наблизо в една у ровила, до като те заминаха, след което аз се отправих свободно вече за Балкана «Крушовица».
И като излезнах на върха, поотпочинах си и като седех, съзрез двама души хора,.които отпосле ми разправиха, че те са хора, които са останали от четата на Хр. Ботйов.
След като се удостовериха, че аз съм българин, който внезапно съм попаднал тук. разпитаха ме виждал ли съм турски аске,р некъде наблизо, на което от умора едва разправих, как съм дощел до тук.
Като узнах че те са Ботеви четници, пожелах да ме заведат и ми покажат къде им са другарите, та да вида некой мой познат, които знаех, че са тук, като напр. Стефанаки Хр. Савов от Враца и др.
И ма заведоха при тех. и аз отидох направо към Стефанаки, който с радост ме посрещна и каза на другарите: «Този е мой другар», и ма разпита, къде е дедо Епифания, Дионисия. Теодосия (калугери) и др.
А между всичките тaм беше и Ботйов.
От другарите чуха се гласове: «Гладни сме», и понеже знаеха другарите, че аз съм отишед по Балкана, та затова ни отправиха с 7—8 души другари да поръчаме неколко ярета за ядене на манастирската кошара.
И като отидох точ направихме това, тъй като останаха и некои от нас да приготовляват.
Не се мина около един час и дойде един човек от към Балкана и ни каза да бегаме, защото ще ни изколат като пилци черкезите.
И всички рипнахме на крака и един от другарите ми каза да взема на Ботев раницата, да може да рипне от малката там скала. И след като направих това, той (Ботйо) извика:
«Стреляйте на месо, защото патроните са малко», а един от нашите другари, Георги от Габрово, извика:
«Не се бойте, ние ще избием черкезите и ще им земем жапането».
А след това ката бегахме през гората и Балкана, та отидохме под така наречената местност «Дълга» от горе над Купеня* и от там се чу глас: «Кой къде види и как може»,
А нашия другар Петър Македончето отиде по посока, от където се чу гласа и намери Ботев убит заедно с 2—3 души и му земал сабята; и я донесе та ми я даде на мене да я отнеса на манастира, за да се запази.
И като се отправихме по посока към манастира, и като дойдохме до манастирския пчелин, и от там мен ме изпратиха да видя дали има турци и черкези в манастира.
А аз като не можах да нося сабята повече отидох в Черепишкия земник в «Заградя и там я оставих, зад вратата на гредата, и отидох в манастира, та казах на дедо Герасим, че оставих сабята там.
А аз отидох до ближното село Люти-брод, да видя за аскер, и да донеса на моите другари сведение. А дедо Герасим отишел и вземал сабята от зелника и я прекрил с цел да остане не в моите ръце, а в други или в неговите.
И като извадил каишите отнесал я в манастира. После аз го попитах: «Дедо Герасиме, къде остави сабята?»
(По тукашното наречие - купа сено или снопе. В случая - скала прилична на купа.)
На което той ми отговори, че я е земал от зимника и я е скрил край реката Искър, от където я отнесла реката.
Но след не множко време аз хванах сърмените каиши, приспособявани към сабята, у него, нещо от което аз заключих, 'че сабята трае некъде скрита от дедо Герасима.
И след като го разпитах повторна: «Сабята трае, но кажи, къде е тя?»
А той ни повика с дедо Епифания, тогавашния игумен, та ни отаеде в манастирската така наречена Рушидовата стая, и там ни я посочи, че я е скрил под една от дъските на душемето (пода), която сабя вземахме с дедо 'Епифания, и той я скри, за да се съхранява в манастира, която сабя виждаме и днес на 1 ноемврий (1910 г.).
И сабята е същата, само че ножницата и е променена, като е направена от обикновено тен'еке, вместо едно жълто като пиринч тенеке с каишите сърмени, като ги вземах ог дедо Герасим; предадох ги на дедо Епифа-ния, за което никой не знае, какво е станало.
А колко за дедо Герасим, той се удави след една година е реката Искър, до Черепишкия манастир.
А Георги Габровчето и Петър Микедончето, най-ближните на Ботев, заедно с други хванаха турците и ги заклаха близо до селото Люти-брод, на една малка поленка, наречена «Могилката», където и до днес стърчи едно малко дървено кръстче, направено като паметник на падналите там момчета.
Капията на сабята е била счупена та Йеромонаха Теодосия, като предстоятел я е заменил със сегашната.
За всичко гореизложено се подписваме всички присъствуващи:
'Игумен йеромонах Х. Методия
Йеромонах Похомий
Подписи Йеромонах Теодосий
Монах Максим
VII. Писмо-огговор
от кмета на с. Джурилово. Белослатинска околия,
№ 1194 от 2. Хи. 1910 година.
До Негово Високопреподобие игумена на Черепишкия манастир
На № 150. Управлението ми Ви уведомява, че лицето Нено Нецов ми заяви, че исканите обяснения е показал лично Вам.
печат Общ. кмет: Ст. Николов
Секр.-бирник: П. Найденов
* По името ва богаташа турчин, Рушид бей от Враца, който
я построял.
•• Пишущня тия редове посети «Могилкята» където са пад-
нали светците на свободата; дървено кръстче нема, а един
грубо нзделан камък.
12
ПОЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
Слугата, който донесъл сабята в манастира, в документите се споменава на три имена: Нено Нешков, Нево Нетков и Нено Нецов. Вероятно,
грешките са ставали при прочитането нечетлив почерк. Верното е Нено Ненов, както го пише кмета, който най-добре го познава, в VII пнсмо-отговор.
Правописът в подписите на четирмата калугери в края на VI документ не е запазен, както е в оригинала.
В началото на тоя документ, или по-право — протокол, не е казано, кога е съставен. Тая дата намираме към края, дето се казва:
«... и той я (сабята) скри, за да се съхранява в манастира, която сабя виждаме днес на 10 ноемврий (1910 г.)».
Нема никакво съмнение, че и протоколът е съставен на тая дата. Защото Нено веднъж е идвал в манастира да дава показания по Ботевата сабя, и на същата дата е съставен протокола.
В показанията, които дава манастирския слуга Нено Нецов в VI документ, и ония, които налага Йеромонах Теодосий в II документ, има некои противоречия.
Докато йеромонах Теодосий твърди, че когато се явила четата на «Милин Камък» и около манастира почнали да кръстосват черкези и башибозуци игумена на манастира
йеромонах Епифаний избегал във Враца, вза да спаси живота си и да, заварди некои и други ценности манастирски», то слугата Нено Нецов в VI документ казва: «и като научих, че Хр. Ботйов иде с чета некъде от към Баница", та се готвеха по отбор хора-момчета, за да го срещнат, което нещо и ни с игумена на Черепищкия манастир Епифаний Младенов от с. Люти-Брод, отидохме и ние на помощ на Ботева» и пр.
Това твърдение на слугата, че отишли с игумена «на помощ' на Ботева» е неверно, защото никой от с. ЛютиБрод не знае този игумен да е проявявал подобна смелост. Верно е, обаче, че е имало «хора-момчета», които се готвили да помогнат Ботйову.
Защо те в последствие не му помогнали, това ще кажем на друго место.
После слугата преувеличава, като нарича четниците «другари» и с това иска да мине и той за четник.
Това се обяснява с психологията на низкокултурния човек, който всекога се стреми да се приравнява с почтените и по-добре уважавани лица, макар с това още повече да издава своето невежество
Освен това Йеромонах Теодосий заявява в документ Н, че игумена Епифаний е вземал слугата Нено Нецов да бъде чсеизин», да му гледа конете, вероятно тези, с които той е дошел до Враца. И никъде в показанията Йеромонах Теодосий не казва, че игумена и слугата отишли да се присъединяват към Ботевата чета.
(Това село, Врачанска околия, се намира на около 10 км по шосето Враца — Бяла Слатина- «Мнлин камък» е малък горист баир край горната страна на това село.)
Съставителите на документ VI са изпуснали да попитат слугата, покрай другото, счупена ли е била капията на сабята, която му е била дадена от четника Петър Македончето.
После пропуснато е да се запита, какво е направил с «раницата» на Хр. Ботйов, която му била дадена да я'носи, и той я носил, до като Ботйов паднал убит.
Последното е още по-важно, тъй като тая граница», или чанта,-е съдържала може би важни документи.
Не знам дали този Нено Нецов е още жив, но и да е жив, надали е запазил нещо от съдържанието на «раницата», поради своето невежество.
В заключение ще кажем, че от приведените тук седем документи се вижда, че запазената в Черепишкия манастир сабя е действително на безсмъртния революционер Хр. Ботйов.
ДНЕШНОТО СЪСТОЯНИЕ НА САБЯТА
Ние разгледахме историческата сабя, за който привеждаме горните документи. Тя е изгубила оня блесък, що е имала преди 45 години, когато' е висела на кръста на великия българин.
Причината за това е, че дълги години е стояла на влажни места, не чистена и не смазвана. Но от формата й се вижда, да е била красива.
Сабята е имала хубава жълта капия, за която разказва манастирския слуга Нено Ненов, сърмени каиши, които според същия слуга, вземал калугера Герасим, и пискюли.
За големо съжаление всичко това сега не съществува, а е запазена сабята гола.
Според игумена Теодосий в II документ, сабята била предадена в манастира със счупена капия, за което обаче Нено Нецов в своите показания нищо не споменава.
Сега сабята се запазва в една твърде проста цинкова капия, която игумена Епифаний в 1892 год. направил на един тенекеджия във Враца.
За сега сабята има сиво-ръждив цвет, в средата й е издълбан герба на Румъния, а към двата краища от герба, по продължението й, излизат красиви шарки.
Няма съмнение, че сабята е била от вида на саблите, с които по онова време били въоръжени румънските офицери.
Сабята може да се свива. Около 20 см към върха е остра и от двете страни; има на дръжката железен-полукръг, който към острието има тройни дъги.
Дълга е заедно с дръжката 1 м и 3 см, а само острието е дълго 89 см. Широчина а на острието е 2'/г см.
УЧАСТТА НА ОТДЕЛНИТЕ ГРУПИ ОТ БОТЕВАТА ЧЕТА
Когато търсех сведения и документи за произхода на сабята в Черепи шкия манастир, натъкнах се на факти, некои от които допълват, а други опровергават известни истини от историята на Ботевата чета.
Понеже тия факти са важни за историята на това събитие, считам, че би било престъпно да се замълчат.
Като пътувате по железницата от гара Мездра нагоре, и преминете скалите срещу село Люти-брод, назоваеми «Ритлите», гледайте на прозорчето от десно.
След като минете първата долчина, (от «Ритлите» нагоре), ще забележите пак от десно втора такава по-дълбока с посока перпендикулярна към железопътната линия*.
Погледнете по продължението на тая долчина, вие ще видите, гдето се свършва долчината некаква кошара, а отпред малка камена постройка.
Това е гробницата на 10 души от Ботевата чета заедно с двама овчари.
Според разказите на местните жители, тук е станало едно от сраженията на останалите живи Ботеви другари, самоотвержени борци за свободата.
• Таи долчина населението нарича» «Рашов дол»
След сражението при върха «Вола», където четата изгуби незаменимия си вожд, една група от около 11 души от Ботевата чета прехвърлила баира и се отзовала в тая долчина с намерение, вероятно, да премине Искъра.
Незабелезани от никого, въстаниците слезли до реката, но тук били видени от турски аскер. разположен под с. Люти-брод, до манастирската воденица.
Въстаниците били подгонени от аскеря и поели наново стръмната долчина назад, та стигнали до кошарата, която и тогава съществувала, както и сега.
Но тук, обиколени от потерята. се скрили в удобната за случая камена колиба, и от там открили смъртоносен огън на освирепелите турски орди.
С остатъка от «джепането», което носили у себе си те се сражавали юнашки. Ни един коршум не бил хвърлен на халос.
Според думите на очевидци, мегданя около, колибата се покрил с турски лешове.
Сражавали се нашите борци, но куражът им траял докато имали «джапане». Като свършили патроните, те били уловени и изклани заедно с двамата млади овчари, които неизвестно по коя прична били при тех.
Вероятно е, въстаниците да са ги взели за водачи.
Само един въстаник сполучил да се спаси (името му е неизвестно).
Той попълзел незабелязано нагоре покрай големите камънаци^ отдалечил се на около 100-150 метра от колибата, преди да е била превзета от турците, скрил се между скалите и стоял там три деяа.
За негово щастие наблизо сълзяла водица, която му служила да утолява жаждата си. След като турския аскер се размърдал, той слезъл и се запътил към родното си село, което не било далеч.
Аз посетих тази скъпа за България гробница и останах смаян и сконфузен, като българин, от крайно мизерното положение, в което тя се намира: три прости неизмазани зидове, отгоре свод от камъни с отвор към запад-
На стената, която стои на дъното, се виждат две, неправилно оставени в зида, дулапчета, а отдолу на пода - плоча, затрупана със смет и нечистотии.
Под тая плоча за срам на свободна и културна България са поставени костите на светците за нашата скъпа свобода!. ..
Вътре намерих ръждив лист от тенеке, на което били написани имената на загиналите, но влагата и времето бяха заличили тия скъпи за България имена, та не можеше да се прочете нищо.
«Ние сме отхлупвали плочата, заяви с простодушен тон случайно дошлото при нас овчарче и виждахме човешки пищалки».
Аз не се осмелих да отхлупя плочата, за да не наруша вечния покой на неспокойните през живота ся борци.
Самата постройчица е тясна, ниска тъй, щото ако влечете, ще трябва да си наведете главата; дължината й е 2—3 метра.
Набожни и смели християни, след посичането им се решили и ги погребали без опело и молитва тук. в тихата балканска долина, която тогава се обитавала само от стада и овчари, но сега край нея през всеки час изфучава железницата на свободна и културна България!
Хиляди тренове са минали и заминали край това място!
Стотици охолници, министри и висши чиновници, облагодетелствувани пт ресурсите на свободна България, за която тия борци дадоха живота си, но никому не идва на ум, че тук наблизо стоят, затрупани в нечистотии, костите на борците за тяхната свобода! ...
Намерил са само един калугер от близкия до това место
Черепишки манастир, Йеромонах Епифаний, съвременник на тия събития, който построил тая мизерна гробница-
Същият калугер се бил погрижил и за имената на убитите, които записал на тенекиен лист, що намерихме в гробницата, но влагата и ръждата заличили всичко.
Този монах е сега покойник.
От къде е могъл той да узнае имената на убитите и да ги запише, и дали не е оставил нейде копие от тия имена, това не можахме да узнаем.
Ако телата на Ботева и падналите с него негови другари на върха йВола», са останали пищна храна на хищни зверове и птици, то тия, които по една случайност са запазени, стоят в нечистотии!
Баба Мария Ив. Цоловска от с. Люти-брод още жива. стопанка на кошарата, където е станало сражението от 11-те въстаници, присъствувала при погребението на убитите и разказва, че всичките 12 трупа (10 души въстаници и 2-ма овчари) били обезглааени.
Турците през това време, за да всеят ужас. всред населението от една страна, и от друга да получат похвала от своите началници, отрезвали главите на убитите въстаници, набучвали ги на пръти и колове и така ги носели по села и градове, където.минавали, връщайки се от победа.
Както тук, сака и на ония въстаници, убити на в. «Вола», турците отрезали главите, които били донесени след битката в гр. Враца.
Набучени на пръти, те ги поставили на градския площад, тогава шадраван (малък басейн с фонтана). гдето сега се издига паметника на Хр. Ботев, като оставили и под всяка глава някакъв надпис.
Бащата на пишещия тия редове, като минавал случайно от там, с ужас се загледал в главите и в надписа.
Тоз час турците го уловили и с гол ятаган над главата му го принуждавали да чете написаното. Насмалко и неювата глава щела да се нареди при другите.
С големи молби успял да се откопчи и тренерящ се завърнал у дома си
За главите пък, които били отрезани от падналите в описаното от нас сражение, при кошаратаето какво пише свещеника Георги поп Димитров. още жив, в юбилейната си книжка, печатана през ]910 г. по случай 30 годишната сисвещеническа служба- Предаваме статийката по стил, както я намираме в книжката:
[б]СПОМЕН или 12 человечески глави от дружината на Хр.Ботев.
«Известно е, че на 20 май 1876 год. героя на «Рацецки», юначния български войвода Христо Ботев, като падна убит на Врачанския балкан, то дружината му се разпиле на части и 12 души от изнурените ратници се укрепиха хе там до полите на Стара планина в местността «Литри» (две продълговати издигнати камени стени) при с. Люти-брод (Врачанско, край р. Искър), дето на сутринта (21) въстаниците имаха упорита битка не само с черкези и башибозуци, но и с редовна войска, която беше изпратена от Орхание да преследва дружината.
(Авторът предполага да са дванадесет души по числото на главите, донесени по това време в техното село, (бележка наша). Това е същата битка, която ние описахме, при кошарата)
На 22-й същи м.пристигнаха известия тук в селото ни Скравена (Орханийско), че в тази битка възстаниците, след .като избили сума неприятели най-после били заградени от всека страна и избити и те всичките; след което войската с части от башибозуците се отправило обратно за Орхание, която в същия ден, щом се провидя на далеч от селото ни, съгледаха се и неколко души белодрешковци (българи) да крачат заедно с нея.
«Оле ле, мамичко, това което носят бугарете, са човешки глави!» казваха очудено и с посърнали лица зрителите, които беха изкарани от турците на край селото, дето бех и аз, да посрещаме войската и башибозуците.
И действително с пристигането им в селото ни, каква грозна плачевна и сърцераздирателна картина: 12 чоловечески глави от дружината на революционери и я описател, редактор на в- «Знаме» и «Нова България» Хр. Ботев, отрезани от труповете на падналите възстаници в «Литрите», беха наглобени на колци в направление от към вратът, та през устата!
Тех ги носеха по заповед бел од ре шк овците 12 души българи, жители от с. Новачене, тоже Орханийско, да се хвалят с тех турците и за бакшиш, че ги са избили».
В това време дойде в селото ни и Орханийския каймаканин Саадин Ефенди, който идеше на среща войската и като му се представиха главите, той след отзование едно оаферим» на победителите, заповеда да се отнесат в Орхание; но нашите по-видни съселяни Георги Стаменов Чорбаджията (умрел на 1888 г.) и Петко Йотев Студенков (записани от Димитър Общия за членове на революционери ия комитет) с думите:
«- Каймакан Ефенди, буннар Девлет душманлар, не орамушлар, ону булмушлар; ане готюреджеклерине Орхание къръ казан куркаджаклерине, бурда гйомелим. даха й идер», сполучиха да изпросят главите и Каймаканинът позволи да ги оставят в селото ни, които се и занесоха в черковния двор.
- Синко, синко, защо си не сте мировале и не сте ли имале, какво да ядете и пиете,
та да не сте сега така грозно заклани от проклетите турци», казваха с таен плачевен глас милостивите баби, като милваха кървавите рани и оплакваха главите.
«Боже, Боже! кой знае, кои ли дечица и кои майки плачат сега за вазе», казваха тъй също с плачевен глас от друга страна жените.
Тука дойде и баща ми свещеник Димитър Николов, а заедно с него и аз, да извърши обряда на погребението, но верните ни двама съселяни не позволиха това под страх да не би казали турците, че ги познаваме, та за туй ги опеваме и тогава зло!»
«Войската си потегли, а един зъл жандарма Яшар Чолака долетя при главите и ядосано пита:
«Познавате ли тия царски душмане»? Отговори му се: «Не ги познаваме».
Ритна две, които беха най космати и с чеперати бради, те се търколиха като тикви и заповеда на двамата ни съселяни Илинко Злакюв и Коло Кръстев, тож;е с най-големи мустаци да ги отнесат обратно за родното му село Уруци, сега Гурково, тъй също Орханийско. а за останалите 10, каза на присъствуващите"
«Пък тия яжте тука»
Когато двете глави занесли в Уруците, Яшар го побил на колци на площада пред кръчмата на Дилчо Генов Чорбаджията дето призовал речения Генов и със сабя в ръка го принудил, та подострил колец и за своята глава и, като се поклонил по три пъти на главите и нему, подир което целунал главата и ботушите, сабята, пушката и пищелите му и тогава Яшар казал на Дилчо:
«Ей сега и твоята глава ще отрежа и наглобя на колец тук при тези».
Но събравшите се тамо зрители мъже и жени с голяма молба, плач и ридания сполучило да отърват живота на Дилча. който се преселил във вечността през месец август, м. г. (1889)».
«И тъй от 12-те глави, две са погребани в Уруците, а десет тука в нашето село».
«Как са биле имената на тия борци за нар. ни свобода и независимост, няма източник, от дето да се изчерпи вярно: се са тъмни и неясни тука фактите и не могат да се знаят положително .имената им.
От тъзи дружина има и от селото ни един на име Мико Стоянов, който е жив».
«За сега, Господине редакторе, сме струпало на гребеца нещо като паметничец,. на който на един брусив камък личи следующия надпис
«Построено в 1882 г. в памят на о без починалите 10 глави от Ботевата дружина, пренесени от „Литрите” Врачанско землище», (Този надпис е написан и издълбан ОТ миогозаслужилия на селото ни, г-и Димитър Мирчев, който по онова време е
' бил учител в селото ни) (Бележка на авторе), но след време мислим да въздигнем по-приличен паметник (курсива на автора).
Секога, когато му е било времето, баща ми свещеник Димитър Николов излазя на гроба, та прави парастас за упокоение душите на починалите борци.
с. Скравена. Георги поп Димитров (учител)».
Тая дописка от свещеник Георги поп Димитров, тогава учител, е печатана пръв път във в. «Правдолюбя., брой 21 от 3. VI. 1889 год. редактиран в Ловеч.
Други двама четници (според баба Мария — четирима) от същата чета, а имено: Георги Габровчето и Петър Македончето, за които споменува Пейо Ненов в показанията си за историята на Ботевата сабя, са убити близо до с- Люти-брод.
Гробът им се намира на източния край на селото на една могилка, край дълбоко изкопано от пороищата дере (долчинка). Край него минава коларски път.
Никакъв надпис не се вижда на това място, освен един груб камък подобие на кръст. Жителите го наричат оброк, както всички оброчища. Само стари хора знаят, че тук са погребани някакви акомити».
И тук същата мизерия, същото еднообразие! Старите ще измрат и нищо не ще напомня на поколението, че за неговата свобода са паднали тук смели и самоотвержени борци! Нещастна България!...
Свещеник Георги поп Димитров още жив, от с. Скравена, Орханийско, към когото бях се обърнал писмено, да ми даде някои сведения по произхода на Ботевата сабя, макар и стар вече, без да скъпи труд и спокойствие, ми изпрати написани цели четири големи листи, съдържащи сведения за участта, що сполетяла отделните групи след разбиването на четата.
Изглежда, че в този старец, съвременик на тия безсмъртни за България герои, чистото българско патриотично чувство, не е угаснало.
С треперяща ръка. Което личи от почерка на самия ръкопис, той оста- вял всички семейни грижи, седнал и с часове работил, за да допълни историята на милите герои, които тъй много обича.
Не 'само' това; след дългото писмо, той ми пише още две други, за да допълни или поясни някои тъмни пасажи на ръкописа.
Ние дължим на този добър българин дълбоката си благодарност, която желаем да споделим с четците на скромния ни труд.
Водител на черкезите и башибозуците от Орханийска кааза, според свещеник Георгия, тогава бил Мехмед Селим-олу от гр. Орхание.
Тоя турчин, който взел участие в битките на Вола» и Ритлите», ( Битката при «Ритлите», за която споменува свещ. Георгия и описаната от нас при кошарата е една и съща.) и под чиято команда били донесени 12-те глави, се е хвалил пред група селяни от с. Скравена, че той вземал като трофей една красива къса дреха (вероятно мундир) със сърмени ширити и пагони, като казвал, че тя била на «баш комитата» (Хр. Ботев).
Селяни от същото село посегне разказвали, че действително видели тоя турчин, облечен с подобна красива дреха, но не са имали смелостта, па го попитат, дали тя е била на «баш комитата».
Очевидецът на 12-те глави, свещеник Георгия, тогава момче на 16 години разказва, че между главите имало две с цели бради, от които едната имала нежне лице и наподобявала интелигентен човек.
С особено писмо запитах свещеника, какви са били брадите, черни или руси, на което той ми отговори следното.
Когато гледал брадите, още като момче, той бил твърде много изплашен, а брадите били изцапани с кръв, прах и нечистотии, та мъчно било да се разбере, какъв цвят имали.
Но до колкото си спомня, едната била черна, а другата — руса.
Когато 12-те глави били натъркаляни в черковния двор на с- Скравена, Орханийско, според дописката на свещ. Георгия, явил се заптието Яшар Чолака и, разгневен, гдето присъствуващите заявили, че не познават главите, ритнал двете от тях, за която по горе споменахме, те се търколили като тикви и така ги отделил от другите десет.
След това заповядал на селяните: Илинко Злакйов и Коло Кръстев от които вторият е още жив, да занесат двете глави в с. Уруците, (сега Гурково, Орханийска околия.")
По пътя Чолака заповядал на носачите да държат коловете с главите я отвесно положение на горе, и понеже слънцето пекло силно, то от раните се стичали капки кръв, които падали по главите и лицата на носачите.
Като занасял главите в родното си село, Ящар Чолака, освен гдето имал за цел да тури българското население в респект, но и да уплаши селския чорбаджия Дилчо Генов, та да може по-лесно да го изнуди.
В последствие тия глави били погребани в същото село Гурково, а останалите 10 глави били погребани в черковния двор на с. Скравена, Орханийско, където според дописката на свещеника, бил изправен камък с надпис:
«Построено в 1882 г. в памят на о боз починалите 10 глави от Ботевата дружина, пренесени от <Литрите», Врачанско землище».
В дописката се казва, че след време селяните от с. Скравена мислят да построят по приличен паметник.
Не с. Скравена, а България в лицето на нейното правителство би трябвало да се загрижи за останките на тия светци на свободата.
И не намен кръст, а паметник от злато заслужават тия самоотвержени борци за българската независимост!
Ако при смъртта на един министър, на един народен изедник, сполучил да се издигне до министерското кресло чрез лъжа и демагогия, неговите другари съпартизани устройват тържествени погребения на държавни средства, токолко п о-голям о внимание заслужават светите останки на тия борци, голяма част на които костите са били оглозгани по балкана от диви зверове, а тия които случайно се знаят где са, стоят в забвение.
Колко по-голямо внимание, казвам заслужават костите на ония, които след като са се скитали дълги години гладни, голи и боси из Румъния, избягали от турския ятаган.
безкористни, предпочели с оръжие в ръка пак да се върнат в милото си отечество и геройски я да сложат костите си за нашата свобода.
Ако погребението на министра се извършва от владици в скъпи одежди,при хор от специални певци, то на погребението на тия скромни труженици, дори селския свещеник не е смеел да присъства, от страх да не би турският ятаган да лъсне над главата му, заподозрян, че е техен приятел или познат.
Ако министъра приживе е тънал в пиршества и разкош, то тия скромни борци, изгнаници от своето отечество, далеч от поруганите по чест свои близки, 'са гладували по цели дни и спели по пустите воденици и по мегданите на нашата, съседка Румъния.
Ако след смъртта на министра вестниците печатат дълги статии и биографии, където чрез надути фрази се изброяват заслугите на покойния, без да се споменуват и неговите злодеяния, които често пъти надминават първите, то днес, след смъртта на тия борци, дори имената им не се знаят.
Защото, ако имаше кой да се загрижи за имената, написани на лист тенекия от игумена Епифаний в гробницата при «Ритлите», то тия имена нямаше днес да бъдат заличени и хвърлени във вечна забрава.
Не към прогрес и култура, а'към пропаст и самоунищожение отиваме ние, които не знаем да ценим заслугите на народните дейци'...
Трета група въстаници, на брой 16 души, между които били: Стефан Савов от Враца, Спас Соколов от Тулча. Апостолов и Петър Банков от Свищов, били принудени да се предадат в с. Литаково, Орханийско, на споменатия черкезки и башибозушки главатар Мехмед Селимоглу.
Тук те били обковани във вериги и изпратени в София. Част от тях. които могли да изтърпят непоносимите мъки и изтезания в затвора, отпосле били освободени.
Четвъртата най-голяма група, състояща се от 40 души четници, под командата на офицера Войновски (Родом от гр. Габрово, свършил военно училище в Русия) в числото на които бил и роднината на свещеник Георгия, Мико Стоянов от с.Скравена (същият, от когото са изчерпени сведенията за тая група, Орханийско, преминала р. Искър при с. Зверино, Врачанско, като газили реката до пояс и се измокрили до кожа.
После потеглили на юго-изток през непроходимите балкански чуки и дошли до местността «Осенов-Преслап», между селата: Литаково, Орханийско и Осеновлак, Софийско. Тук били посрещнати от силна турска потеря, състояща се от редовна войска, под командата на билюкбашията Мего.
Потерята дошла от София по предварително указана посока, нарочно да преследва въстаниците.
Завързва се ожесточена битка, в която от неприятелска страна паднали много убити, а от въстаниците били убити четирма и двама ранени.
И тук турците отразязали главите-на четиримата убити въстаници, които техните другари, по нямане време, оставили непогребани. Главите били занесени в с. Литаково, вероятно, пак за да заплашват и да получават бакшиши, и там били погребани в църковния двор.
След битката на «Осенов-Преспал», Мико Стоянов напуснал другарите си, захвърлил пушката и раницата, и като се криел по шумаците, успял да се завърне в родното си село
Скравена.
Тук той се скрил в своя си сламник и така стоял скрит цели два месеца, без да е знаял некой за него. Така той бил с намерение да избяга в Румъния, но като разбрал, че това неще може да му се удаде, той се предал на турските власти, които го вързали с въже и го предали на 'едно заптие, да го откара в София.
По пътя за София като дошли до «Араба-конак», сред Стара планина, из находящия се там кантон излязал един турски чиновник, и като узнал, че арестувания е «комита», смъмрал строго заптието и добавил: «Комита не се връзва с въже!».
След това Мико Стоянов бил обкован във вериги, та така заприличал на «царски душманина и продължил пътуването си за София.
Преди да стигнат до града, една нощ четника и заптието преспали в с. Богров, Софийско.
Вечерта заптието като се страхувал да не би арестантина да избяга, оковал във вериги единия крак на четника с един крак на случайно попадналия там селянин, от същото село; та когато единия излизал по нужда, ще-неше требвало да излиза и другия.
В София Мико Стоянов бил съден, осъден и после помилван.
Пета група от около 30 души четници се отправили да търсят храна и подслон в Елешнишкия манастир. Софийско. По пътя за манастира напуснали групата: Димитър Начев от Пирдоп
(през 1885 год. окол. началник в гр. Орхание, лично познат на свещеник Георги).
Георги Дишлията от Араплий, неизвестна околия. Друг четник от тая група, на когото името не се знае, бил убит в ливадите на с. Абланица, Софийско.
След дълго скитане из непроходимите зъбести чуки, гладни, капнали от умора, нашите борци за .свободата се явили в манастира, като пред- варително изпратили неколко души да попитат игумена има ли в манастири неприятел.
Отговорено им било, че в манастири нямало никакви турци. Въстаниците спокойно влезли в манастиря, свалили си оръжието и чантите и се разположили на почивка. Но внезапност от затворените манастирски стаи с голи ятагани излезли разярените турци — главорези и със светкавична бързина се нахвърлили върху зaдавилите се от ужас и изненада български въстаници. Само за неколко минути всичко било свършено. Дворът на Елешвишк-ия манастир потънал в локви кръв.
Утихнало всичко. Само славеят като че променил своята сладкогласна любовна песен в тъжовна. Прохладният вечерен въздух, леко подвижван от слаб ветрец, милвал нежно раните на умирающите.
Хладният въздух, натъжен, изпуснал капки сълзи, които паднали по лицата на героите, невидени и неоплакани от мила майка и първо либе! От топлите още барички кръв, излизала лека пара и се смесвала с вечерната прохлада.
А апостолите на свободата, скъпи синове на майка България, с разсечени черепи и обезобразени лица, били препречили по разни посоки манастирския двор. И когато тъжната луна изпратила последна целувка по бледите лица на героите, техните тела били вече изстинали.
Поклон, юнаци!-.. Вие умрехте, но вашето име вечно ще живее!... Историята широко ще разтвори своите страници, за да впише със златни букви светите ви имена! И докато българин живее на земята, ще споменува и ще се кланя пред смелите ви подвизи!... '
И тъй тия носители на свободата, зидари на днешна и утрешна България, станали жертва на мръсно предателство от една черна душа, почерна от расото, което я покривало.
За да запази своя грешен и никому непотребен живот, тоя престъпник пред Бога и закона, предал на погибел собствените си освободители! Изменнико, твоята душа и в пъкъла няма да намери покой!
Твоето тяло не заслужава да гние в земята, оросена с кръвта на тия борци! Ти ще имаш проклятията на всички поколения, докато България
съществува!. ..
Какво е станало с телата на убитите не можах да узная. Отнесох се с писмо преди един месец и повече до сегашния игумен на манастира, но и до днес не получих отговор. Види се, сегашният игумен не желае да пише за това събитие, защото ще се натъкне на грозното предателство, сторено от негов предшественик.
Останалите живи четници от другите групи не забравили мръсното предателство на дявола в черното расо.
И през Сръбско-Българската война, 1885 год. неизвестни лица се вмъкнали в Елешнйшкия манастир и убили предателя, който за срам на България, до това време още бил игумен.
Според свещеник Георгия, който лично видял 12-те набучени на колове глави и записал тяхната история, турците-главорез и отрязвали главите на въстаниците, не само да всяват респект и ужас сред населението, но и да искат бакшиш от самите християни, на чийто братя и синове главите били така жест-жо обезобразени. Така те-искали награда за своите зверства.
Дори при мирна обстановка, преди въстанията, турците били оригинални в своите искания. Като не намирали други причини да изнудят някой богат българин, покрай разкошните угощения, които раята била принудена всякога да им дава, те когато си тръгвали, принуждавали стопаните да им плащат, гдето си «чупили» зъбите да им ядат печените кокошки.
Да искат «бакшиш» от «раята», чийто братя и синове избивали, това турците правили навсякъде, където минавали с набучените глави.
Само там, където някой влиятелен турчин се е застъпвал, християните били освобождавани от този оригинален данък.
Така свещеник Георгия разказва, че тяхното село Скравена било освободено от тоя данък, защото се противопоставил сравнително хуманния Орханийски каймаканин Саадин Ефенди.
Освен това добро, този турчин позволил да останат и бъдат погребани в с. Скравена десет от главите, които инак щяха да обикалят много села, та да получават бакшиш техните носители.
За тези добрини, които Саадин направил на християните, противинтереса на воите сънародници, последните много го намразили, още повече, гдето той бил личен приятел на селския чорбаджия Георги' Стаменов.
В други села пък главорезите получавали от населението, освен бакшиш», и богати угощения. Така в с. Новачене, Орханийско, където заптието Яшар Чолака занесъл двете глави (преди да отиде в родното си село) било устроено богато угощение.
В това село Чолака бил посрещнат с възклицанието «аферим» от 15 души турци от родното му село Уруците.
Пред кръчмата на селския чорбаджия Димитър Марков, на мегданя, гдето били изправени двете човешки глави, чорбаджи Димитър по заповед изнесъл три чубрй (Дървен съд, като каца, с вместимост около 60—70 мтра.
Един, число — чубър) вино и три бели котли (менци) с ракия; били опечени три агнета; била наета селската циганска музика да свири на тържеството.
Така в това село било устроено небивало угощение, където и «раята» трябвало да пирува.
След разкошния обяд озверената пияна тълпа е играела хоро около главите с песни и викове, както дивите зверове почват да вият и крещят, след като изпият кръвта и изядат топлите меса на своите жертви.
Накрая чорбаджията, за да спаси своята глава от набучване на кол, подарил още на всеки турчин «бакшиш» по една турска бяла меджидия.
Не така обаче били посрещнати главорезите в с. Уруците, сега Гурково, Орханийско. Както казахме по-преди, тук селският чорбаджия, защото не се показал така внимателен и щедър към героите на мъртви глави, Яшар Чолака го накарал самичък да си направи и подостри кола, на който щяла да се набучи и неговата глава.
Благодарение сърцераздирателните писъци и молби на своите близки, той бил оставен да живее.
Главите набучвали от към врата през раната та върха на кола излизал през устата.
Лицата на главите били окървавени и обезобразени, и понеже турците ги оставяли на всякъде по земята и калта, гдето ги ритали и търкаляли като тикви, то мъчно би могло да се познае лицето, чиято глава имала нещастието да бъде подложена на такава гавра.
A. Ив. Катерински-Нови данни за историята на Ботевата чета
Редактирано от Acпapyx lYl на 07.01.09 15:09.
|
ХРИСТО БОТЙОВЪ - СЪДБАТА НА ЧЕТАТА
