Траките са наистина огромен на­род, заемащ в първото хилядолетие преди новата ера земите на днешна България, Македония, Влашко, Южна Украйна, Европейс­ка (а и част от Малоазиатска) Турция, Беломорска Тракия. Разде­лен е обаче на многобройни племена, които никога не са обедине­ни в една държава. Най-голямото тракийско държавно обедине­ние - Одриското царство, формирано около 480 г. пр. Хр., се разпа­да само след няколко десетки години. Траките нямат писменост и интелектуален елит и още в началото IV век пр. Хр. елинизацията на аристокрацията им е очевиден факт, стимулиран от политичес­ките, икономическите и културните контакти с гръцките полиси, настанили се по крайбрежията на Черно, Бяло и Мраморно море. Гърцизацията се усилва в елинистическата епоха (Ш-1 в. пр. Хр.), когато в днешните български земи (особено на юг от Балкана) се заселват хиляди гърци, някои насила доведени от филип II Македонски като заселници (във филипопол), други търсе­щи работа и възможности за професионална изява. Между втората половина на I в. пр. Хр. и първата половина на I в. сл. Хр. траките в днешните българ­ски земи са покорени от римля­ните, но в края на този период са обявени за пълноправни рим­ски граждани. В тракийските зе­ми са настанени на юг от Балка­на хиляди заселници от елинизираните земи на Близкия из­ток, а на север от Балкана - рим­ски колонисти. От хилядите от-
крити надписи (предимно на гръцки език на юг от Балкана и на латински на север от билото му) става ясно, че елинизацията и романизацията на траките е успешно завършил процес още в края на II век сл. Хр. По-важно обаче е другото - населението в тази епоха в българските земи е съставено от лоялни граждани на Рим­ската империя. Християнизацията му, която тече от средата на I в. сл. Хр., в 330 г. обхваща всички по силата на декрета на импера­тор Константин в 330 г., обявяващ християнството за държавна религия на империята. Християнството в IV век ликвидира окончателно всички културни и етнически различия и в края на периода елинизираното и романизирано население на земите има единно етническо съзнание - римляни (ромеи), граждани на Рим­ската империя.
Какво се случва с това население в столетията до заселване­то на днешните ни земи от славяни и българи в VII век. Не тече ли поне солиден процент от все пак тракийската му по произход кръв във вените ни? Десетки антични автори, съвременници на събитията ни, описват една за съжаление тъжна картина, в коя­то нямаме никакви основания да се съмняваме, че не е вярна или поне пресилена. От средата на III век върху балканските владе­ния на Римската империя се изсипват вълните на нападенията на т.нар. варвари. Започнало е т.нар. Велико преселение на наро­дите. Първите нападатели на земите ни са готите. Нападенията са с цел грабеж на богатото селско и градско население на плодо­родните земи на Влахия, Мизия и Тракия. Нападенията се извър­шват по един модел: населението се избива, имуществото му, хра­ните и добитъкът се заграбват, а селищата се опожаряват. Римс­ките власти са безсилни да се справят с готите, а и с други по-малки варварски народи, и през 275 г. са принудени да изоставят Влахия, изселвайки романизираното й население в Мизия и Тра­кия. Дунав се превръща в граница на империята, но нито широ­ката река, нито изградената по брега гъста мрежа от крепости успява да спре нападателите. В 387 г. заселените в Мизия като федерати готи се вдигат на въстание и успяват край Одрин да разбият и унищожат цялата армия на Източната Римска импе­рия, заедно с лично командващия я император Валент. Готите стават за две години пълни господари на Балканския полуостров и според съобщенията на съвременните хронисти разграбили и унищожили всички селища в българските земи, „включително и най-скритите в планините, водени от пленници или роби".
Очевидно, и да е оцелял някой и друг трак до 387-389 г. (макар и романизиран или елинизиран), в тези две години или е намерил смъртта си, или е бил принуден да избяга далече на юг - в неп­ревзетите Солун, Константинопол, островите в Егейския архи­пелаг или Анадола. Готите в крайна сметка са прогонени от Бал­каните (между другото с помощта и на наети на византийска служба български конни отряди), но българските земи се засел­ват вече от различно по произход ромейско население - малоа-зиатци, хора от Близкия изток, бягащи от още по-жестоко стра­дащия от варварски нападения Италиански полуостров, варвари-федерати. На свой ред и това население е пометено от хунс-ката инвазия. След хуните Балканите са разтърсени от нападе­нията на аварите, които стигат до стените на Константинопол и Солун и на няколко пъти се опитват безуспешно да го превземат. В нападенията на аварите участват и българи, и славяни, като групи от тях започват да усядат и да се заселват в различни реги­они на полуострова. Да вярваме, че в тези нападения между сре­дата на III и средата на VII век в българските земи са оцелели значими групи тракийско население (макар и елинизирано или романизирано), толкова големи, че да имат величината на рав­ностоен трети контингент в процеса на образуването на българ­ската народност, е повече от смешно и наивно. Тук искам да от­бележа твърдението на някои византийски хронисти, че в на­вечерието на славянското заселване на Балканите в първата по­ловина на VII век Тракия е напълно опустяла и равнините й са обрасли с тръни и храсти. Това сведение неслучайно съвпада с мнението на автора на български апокрифен летопис от XI век, според който, когато славяните и българите навлезли в Мизия, заварили територията от 130 години опразнена от елини. Това сведение е интересно и с факта, че средновековните българи са смятали местното население за гръцко.

Ellada panta Arthro kalistos