|
Годината 1866 е забележителна за българската историография. В излязлата през тази година двутомна публикация на руския изследовател професор Андрей Николаевич Попов, посветена на определен вид съчинения от староруската литература – или по-скоро сборници с различни исторически текстове, наричани «Елински и Римски летописец», – две страници са посветени на една «вставка» в два от многобройните преписи с варианти на тези съчинения. Тази, публикувана там за първи път «вставка с неопределен произход», както приема техният първи издател, но и след него почти всички други изследователи, е най-важният писмен извор за историята на българския народ, известен под названието «Именник на българските князе», което му се дава от хърватския историк Франьо Рачки – по-късно това название ще бъде модифицирано в «Именник на българските ханове», макар че в него думата «хан» или «кан» не се среща нито веднаж, също както не се среща и в останалите писмени извори за многовековната българска история, и то независимо от това дали историческите сведения се дават от приятели на нашата страна (което е много рядко) или от наши недоброжелатели (което става най-често). В него се съдържат имената на единадесет български владетели – или «князе», както изрично се казва в ръкописа – заедно с годините на тяхното управление и със странни думи на неизвестен език, който «специалистите» ще определят като «тюркски». Имената на тези князе са: Авитохол, Ирник, Гостун, Курт, Безмер, Исперих, Тервел, Севар, Кормисош, Телец и Умор. Навярно поради повреда или нечетливост на протографа, т.е. оригинала, от който са изготвени трите преписа, там е пропуснато името на владетеля след Тервел, ако изобщо е имало такова, а на това място не се е съобщавало за втората част от управлението на същия владетел и годините, които то е траело. До откриването на този списък на науката са били известни имената само на половината от тези владетели и то в тяхната гърцизирана форма (напр. Кормисиос, Тервелиос), като за другите не се е знаело почти нищо. Освен имената на владетелите и техния род, времето на тяхното управление и посочените по-горе думи от неизвестен език, които ги придружават, в списъка има още две сведения. Едното е след името на Безмер и гласи, че първите пет князе са управлявали – или както дословно се казва «дръжаше княжение» – отвъд («об ону страноу») Дунава 515 години с остригани глави, след което княз Исперих дошъл отсам («на страноу») Дунава и е княз също досега («тожде и доселе»). Второто е във връзка с Кормисош, за когото се казва, че изменил рода Дуло, като го заместил с рода Укил.
Тази «вставка» от двадесетина реда следва в ръкописите непоследствено след частта в тях, посветена на историята на еврейския народ, завършваща с края на Четвърта книга „Царства“ от Библията. След нея идва също тъй непосредствено и без преход Петата книга от «Хрониката» на византийския историк Георги Амартол († ок. 867), посветена на царуването на Навуходоносор, базираща също на разказа от Библията.
Анализът на данните в «Именника на българските князе» ще бъдат предмет на следващите части от тази статия, а преди това бих искал тук да се спра само на въпроса за произхода на т. нар. «вставка».
За нейния произход са изказвани досега само разни предположения, като никое от тях не се подкрепя с каквито и да е доказателства и рано или късно бива отхвърлено. Така повечето изследователи предполагат, че имената на «хановете» първоначално били написани на гръцки език върху някакъв камък или скала, преписани от там и преведени на «славянски» език на някакъв лист. Този лист попаднал при неизвестни обстоятелства в ръцете на малограмотен копист, който поради своята необразованост помислил, че и тези имена са на някакви «вавилонски» (или както пише на друго място в ръкописа «васоурiискы») царе. А след това същият ръкопис бил вече автоматично преписван от следващите кописти.
Сочейки неоснователността на това предположение, застъпвано от най-именити наши и чужди историци, някои автори се питат по какъв начин «Хан-Испериховата орда» е могла да носи със себе си чак от «Волжка България» такава скала и предлагат някакъв друг по-удобен за транспорт материал, напр. рог или дори пръчка. На днешния читател ще се види странно, че срещу стотиците автори поддържащи това твърдение – което дори не се представя като предположение, а като установен факт – се намира само един изследовател, руско-немският славист проф. Макс Фасмер, който да обърне внимание на обстоятелството, че с гръцки букви не може да се напише поне една четвърт от думите в «Именника». За да се излезе от тази задънена улица се изказват и някои по-съвременни хипотези, които се обосновават със съчинението на Черноризец Храбър „О писменех“ (За буквите), според което и преди Кирил и Методи българите имали «писмена», но приемат като аксиома предпоставката, че при тези «писмена» не може да става и дума за някаква буквена писменост. А за да се напишат с помощта на идеограми тези думи, съдържащи звуци, за които липсват гръцки букви, както предлага един български филолог, трябва да се допусне, че сред огромния брой от идеограми, с каквито би трябвало да са си служили авторите на «Именника», е имало идеограми освен за понятия, отнасящи се до най-елементарното ежедневие, но също и за стотици съществителни или собствени имена, каквито ще намерим само при последната степен от развитието на египетската, халдейската, китайската и японската писменост и техните варианти, които при това изискват наличието на определено съсловие от населението, заето с администрацията и с религията, за каквото при «чергарите-номади» от «Хан-Испериховата орда» по-горе споменатите автори не могат и да си помислят. И ако значителният напредък в науката за древните писмености през последните десетилетия вече ни дава основание да разгледаме наново този въпрос, като дори са изказани за него задоволителни обяснения, засега все още неразрешен остава въпросът как списъкът на българските владетели е попаднал в руските ръкописи от края на ХV и ХVІ век.
За разлика от книгата на княз Михаил Оболенски, на която беше посветена моята предишна статия в бр. 600 на в. „Про и анти“, и за която през следващите 127 години, последвали издаването й, никой няма да каже и дума, за книгата на проф. Попов и по-точно за споменатата «вставка» през следващите 127 години, до 1993 година, ще бъде издаден необозрим брой публикации, в това число и три големи монографии. При тези изследвания задачата да се обясни произходът и съдържанието на списъка постепенно ще отстъпи пред въпроса за т. нар. «Прабългарски календар», но при това ще се окаже, че над 95 % от изводите на авторите нямат нищо общо с действителността. Туй обаче ще бъде тема на следващата ми статия, а сега искам да се спра само на едно кратко сведение и на една не съвсем кратка статия, и двете останали почти незабелязани сред тъй обширната библиография за «Именника», отнасящи се към въпроса за произхода на тъй наречената „вставка“, останал и до днес неизяснен. Както при случая с книгата на княз Оболенски, и тук, при двамата автори, чиито статии ще разгледаме, съвсем не се касае за някакви неизвестни любители, дилетантстващи в областта на историографията, каквито ще се появят през следващите десетилетия с десетки в библиографията за «Именника». Също така не се касае и за някакви съобщения в провинциалната преса, останали извън обсега на обикновените читатели и дори на специалистите, а издания, предназначени не само за най-тесните специалисти, но и за широк кръг заинтересувани от въпросите на историята на руската и византийската средновековна култура. Толкова по-странно е, че през следващите десетилетия нито тесният кръг от специалисти в тези области, нито пък интересуващият се от споменатите въпроси читател, ще регистрира по някакъв начин съдържанието на двете публикации и ще реагира на тях, при все че за изследванията на «Именника» и неговия произход те биха били от решаващо значение, ако изследователите им бяха обърнали достатъчно внимание.
Първата от двете публикации обхваща само около половин страница и е поместена в описанието на сбирката от ръкописи на граф Уваров, която след Октомврийската революция ще премине изцяло към Московския държавен исторически музей. Автор на този четиритомен труд с над 2200 страници голям формат е известният изследовател на старата руска литература архимандрит Леонид. Заедно с многобройните му статии, това негово описание на 2243 неиздадени дотогава ръкописа с компетентно написани бележки за съдържанието и особеностите им му е отредило едно от най-почетните места в руската историография, а като настоятел на първия по ранг и значение руски манастир, Троицко-Сергиевата лавра, той достига в йерархията на руската църква едно от най-високите места. За разлика от княз Оболенски, архим. Леонид със светско име Лев Александрович Кавелин (1822-1891) е отбелязан с голяма статия във втория том на Кирило-Методиевската енциклопедия, където читателят може да научи интересни данни за неговата биография и да намери обширна библиография на неговите научни трудове, макар и със спорното твърдение на авторите на текста в енциклопедията относно някои негови съчинения, че „не се подкрепят от съвременната наука“. Тъй като последното твърдение ще бъде обект на специална статия, посветена на тези, както и на някои други съчинения на въпросния автор, към които споменатата по-горе «съвременна наука» има дори още по-отрицателно отношение, като дори не ги включва в списъка на неговите съчинения, аз ще се огранича тук само със сведенията, които той дава при описанието на ръкопис № 1334 (10) от сбирката на граф Уваров на стр. 25-26 в издадения посмъртно в 1894 година ІІІ том. Този ръкопис е обозначен там като Хронограф. Елински и Римски летописец от първата Елинска редакция според «Обзора на Хронографите» на А. Попов, ч. 1, л. 1-72.
След като съобщава, че текстът на този ръкопис от ХVІ век съдържа 432 листа написани с полуустав – т.е. с характерния за времето шрифт – авторът отбелязва, че неговият текст е еднакъв с текста в ръкописа от Синодалната библиотека № 280. Или казано с други думи този ръкопис съдържа също «Именника на българските князе», макар и това да не се споменава изрично, но следва да се разбере от всеки, който знае, че посоченият ръкопис № 280 от Синодалната библиотека (сега също като Уваровия ръкопис в Московския исторически музей) е единият от двата ръкописа, съдържащи текста на «Именника». Странно е, че не само нито един български изследовател, но и повечето от чуждите автори през следващите 50 години не забелязват тази бележка на архим. Леонид. Едва в 1946 година известният изследовател на руските летописи академик Михаил Тихомиров (1893-1965) публикува изцяло «Именника» по този ръкопис заедно с факсимиле от него и от Синодалния препис, като дава паралелно текста на двата ръкописа, показвайки колко много грешки са допуснати от А. Попов при първото му издание, без да спомене неговите груби грешки в превода, ползван от изследователите в течение на много десетилетия и послужил за неверни тълкувания. В своето изследване обаче акад. Тихомиров никъде не се представя за откривател на ръкописа, какъвто е без съмнение архим. Леонид. Въпреки това болшинството български и чужди автори му приписват откриването на третия препис – заслуга, която той никога не си е присвоил. Но и той премълчава останалата част от съобщението, което архим. Леонид дава за този ръкопис. И наистина е по-благоразумно това съобщение да се премълчи, защото то не може да бъде оборено или да му се прикачи бележката, че „не се подкрепя от науката“.
Какво толкова неприятно съдържа то, за да бъде премълчавано в продължение на почти 110 години?
(СЛЕДВА)
<>
<><>
<><><>
Вярата в учените е съвременното езичество.Редактирано от Йoaн_Mизийckи на 27.10.06 10:42.
|
ИМЕННИКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ КНЯЗЕ И НЕГОВИЯТ ПРОИЗХОД
