Една песен, писана вчера, на 24 май, за моето начинание.

Излела ми една стара майка,
излезла си из кремната къща.
В десна й ръка ясна борница,
а борница с тих огън гореше.
В левата й ръка бела книга,
а белата книга с черно писмо.
Все самувили са него писали,
млади юнаци в песня възпяли.
Как ми излезла старата майка,
и тя песня своя зафана да пее:
Що се покри, ясно ле слънце,
що не идеш земята да шеташ?
Да си шеташ от град на града,
от село в село, от дом в дома.
Момци са ни в гората отишли,
лов да си ловят, дребни пилци.
Що ми думаш, стара ле майко?
Затуй се е покрило ясно слънце,
че дребни пилци лют змей пасе,
в гора млади момци причаквал.
Па разедил, налютил се змеят,
на млади момци на бой налетял.
Стрели са го змея не сплашили,
младите момци са все погинали.
Още млади на години, негодени,
за мома негодени, все неженени.
Изпусна си стара майка книгата,
черно писмо натежа й в ръката,
че самувили още юнаци вписаха.
Па рече стара майка разлютена:
Вий мен тъй не мойте да мамите!
Ей го, проясни се ясното слънце,
ут Крайна земя си шета земята.
Ут Крайна земя до край земята,
ут Крайното море до Нашо море.
Млади момци дома ще си додат,
дребни пилци за трапезата носят.
Не люти се и ти, стара ле майко,
от гората момци дома си не идат.
Прояснило се е ясното слънце,
мъчна старост го бе потъмнила.
Мъчна старост, мъчна нерадост.
Лют змей момците в гора погуби,
момци погинаха, но радост остана.
Млада радост слънцето прегърна,
прегърна я, при себе си горе взе я.
Затуй се проясни темното слънце,
с млада сила засвети, помлади се.
По мотиви на първа песен от “Личен ден, Коледов ден” от сборника “Веда Словена”.

Пускам я днес, но това не е закъснение, защото всеки ден българската култура трябва да празнува.

-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-.-

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите