Бушува Втората световна война, холокостът е в разгара си. Живеещ в провинциално българско градче, евреинът Моше видял, че за него живот няма и решил като ще се мре, поне да е геройски, което значи при партизаните. Тръгнал към Балкана, лутал се ден-два, накрая намерил лагера на партизаните. Завели го при командира. Моше обяснил от какво бяга и защо иде, но нали е с дребнобуржоазен произход, охранен, добре облечен, може да е прикрит враг, командирът решил да го провери. Дал му сноп позиви и му казал, че има три дни да се върне в града, да ги разпространи и да се върне. Не стигне ли обратно в лагера в уговорените ден и час, партизаните ще се считат за предадени и ще се изтеглят. Нямало какво да прави, Моше взел позивите, пъхнал ги във вътрешния джоб на сакото си и с делова крачка поел към полето... Дошъл уреченият ден, наближило времето Моше да се върне, но него никакъв го нямало. Командирът разпореждал да се изчаква още и още, притъмняло, Моше все не се появявал. Била издадена заповед за изоставяне на лагера. Потеглили партизаните и не щеш ли, от дола се подала малка, прегърбена фигура - Моше пъшкал нагоре... Завели го при командира. Влезли в щабната землянка, запалили газената лампа, а евреинът сякаш бил друг човек - с трескав поглед, отслабнал, с накъсани дрехи, мръсен, със синини от бой по лицето... Седнал той тежко на пейката, погледнал измъчено, но гордо командира, бръкнал във вътрешния джоб на сакото си, извадил с артистичен жест дебела пачка банкноти и я друснал на масата:
- Ето, другари, свърших работата, само че Моше повече позиви не продава!

Редактирано от Cинeвa на 09.12.04 05:59.