Възстановеният напоследък интерес към най-далечното минало на българите отново постави въпроса за изначалния произход. Той вълнува изследователи от различни направления и с различни намерения още от началото на XVI в., когато немският учен Франц фриц изказва предположението за Скандинавия като прародина на древните българи. По-късно се лансират славянската, сарматската, урало-алтайската,унгарската, татарската, финската, угро-хунската, хунската, фино-чудската и тюрко-алтайската теория, от които с най-дълъг престой в науката бе последната. Привързаността на голяма част от българските учени към тюрко-алтайските ко рени има като основен научен аргумент разчитането на някои езикови реликти, които навеждали на извода за тюркски произход. С това бе пренебрегнато едно важно обстоятелство.
Сведенията за формирането на тюркската езиково-етническа и културна об щностдатират след историческата регистрация на древните българи.
Ядрото на българския етнос се формира преди този на тюрките и за това има достатъчно податки в изворите. Друг е въпросът дали българите взаимстват по-късно някакви тюркски елементи. Такива безспорно има и присъствието им е напълно закономерно. Арабският автор Ибн фадлан, който посеща ва през пролетта на 922 г. земите на волжките българи, ясно разграничава българите от славяните, русите и хазарите (по произход тюрки). Както е видно от историческия атлас на Колин Макивиди, съществуващите връзки на хоризонтал но и вертикално ниво между европейските етнокултурни общности преди и след новата ера е така разностранно, че взаимовлиянията са по-скоро законо мерност, отколкото изключения.
Първите опити да се коригира авторитетно защитената от В. Н. Златарски хуно-българска и сродната й тюрко-алтайска теория в по-ново време направи ха Цв. Тафраджийска и О. Притцак. В тази насока бяха и някои от последните прозрения на В. Бешевлиев. Важен материал, все още недостатъчно използван от специалистите, поднесе в публикациите си напоследък и П. Добрев. Очертава се становището, че прародината на древните българи трябва да търсим не в района на Западен Сибир, за което няма никакви преки данни, а далеч по на юг - в района на планините Памир и Хиндукуш, между реките Сърдаря на север и Амударя на юг. Този район, познат на древните географи като планината Имеон (Имай), е сочен от староарменски и византийски източници като местообиталище на българите. Засега е трудно да отговорим на въпроса дали преди ІІІ- ІІ в. пр. Хр. българите са обитавали други райони като Таримската котловина или земите на Северозападна Индия. Във всеки случай, по-убедителна изглежда хипотезата за индо-иранския произход, към която сочат определени белези на езика, религията, бита, занаятите и антропологията на древните българи.
Въз основа на известното ни за стопанския бит на нашите прадеди, великолепно овладените кожарство и метало обработване, плужно земеделие и прецизно въоръжение, както и строителните умения в изграждането на защитни валове и каменни крепости, можем да заключим, че това са умения, констатирани и в следдунавския период, като последица от една дълговечна традиция. Това представя облика на древните българи в съвсем друг ракурс, различен от фалшивия образ на малобройната разбойническа номадска орда, доведена в Онглоса от кан Аспарух.
Няма да се спирам на идеологическите мотиви за тези твърде па губни за националното ни възпитание внушения, които целяха да докажат пре имуществото на славянския корен в произхода ни. И тук ще припомня, че не съществува непременно зависимост между говоримия език и националния идентитет. Унгарците имат в жилите си много повече славянска кръв от българите, но говорят език и носят име, нямащи нищо общо с вторично придобитата им славянска битност. Англичаните, които се формират от келто-брити и англо-сакси, след XI в. получават такива порции норманска (северофренска) кръв и езикови заемки, че с основание могат да се разг леждат като половин французи. Въпреки това те винаги са имали самочувст вие на англичани.
Примери от този вид могат да се приведат още много. По-важното е друго. Това, че българите говорят след ІХ-Х век славянски език, съвсем не ги определя като етнос от или със преобладаващ славянски произход, фактът, че тази общност от самото начало на дунавския период се самоопределя като българска, е показателен. Този етноним е един от най-трайните в Европа, при това винаги свързан с еднонационалната ни държава повече от 1300 години.

"Човек и добре да живее, умира и друг се ражда!" - Канасювиги Омуртаг