Здравейте,

Отговорът на въпроса за принадлежността на прабългарите трябва да се търси на терена, на който е възникнал и се е развивал този етнос. В това направление са се потрудили редица големи руски учени, като проф. Артамонов, Оксана Минаева, хиперерудитът Лев Гумильов и мн. др., но техните изследвания са ограничавани в тесния професионален кръг, защото не са потвърждавали особеноофициалните пропагандни тези.

Хунският суперетнос възниква в степната полоса, северно от Китай и в областта Ордос. Антропологически, хуните са принадлежали към смерен расов тип, отличаващ се, както от китайските, така и от древномонголските (сянби).
При организираните масови избивания на хуни в Китай, те са били отличавани именно по някои европеидни белези (напр. прави носове на висока основа, пъстри очи, а понякога и тъмнорижава коса. Впрочем, данните от източниците сочат, че са избити в бързината и някои китайци с прави носове.

При разпадането на степната империя Хунну, част от хуните преминават в Китай и постепенно се асимилират. Друга част, остават в степите на север от Китай и в Средна Азия, като дават началото съответно на Тюркутите (Ашина) и на чуйските племена (Дулу, Чуюе, Тюргеши , Шато и т.н), които могат да се приемат за близкородствени на прабългарите. Западните хуни пристигат в източноевропейската равнина и в Унгарската пуста, където етногенезът им продължава в угорска расова и етническа среда, така, че по времето на Атила, те вече се отличават от събратята си в Китай, като всяка от групите е претърпяла съществена метисация в съответната расова среда.

Хуните от Средна Азия се развиват в сравнително по-рядко населени райони и търпят значително по-слаби влияния, главно на ираноезичните култури (ефталити и др.), но и от Китай, Кавказ и дори Византия.

С великото преселение на народите, част от тези групи заемат опразнените степи на северното причерноморие и долното течение на Волга. Именно тези групи, принадлежащи към хунския суперетнос, в неговия средноазиатски клон, в западния фланг на този клон създават българския етнос, родствен с хуните на Атила и признаващ неговата генеалогическа власт, но поддържащ и връзки с Конфедерацията Дулу в Средна Азия.
Погребенията показват, че това са били хора от смерен расов тип, предимно брахиаторни (дългоглави), с категорично преобладаващи европеидни белези. Монголоидите сред тях са относително редки, но присъствието им е категорично фиксирано.
Трябва да се каже, че за номадските народи принципът на кръвта има много по-малко значение. Към народа принадлежи всеки, който води същия начин на живот и спазва правилата на общността, независимо от произхода му. Изключително тежкия живот и бедната материална култура не позволяват никакви расови, а и класови глезотии и глупости. Затова номадските народи сравнително бързо се метисират, за няколко генерации са способни да променят и етнонима си и да забравят за държавното си устройство (подивяване, вследствие рязко влошаване на природните условия или асимилация в по-висока култура). Въпреки това, те запазват чувството си за родственост и обща примитивна генеалогия и вярвания (в Небето "Тенгри"). Последните изчезват едва с преминаването към земеделски начин на живот. Земеделието е значително по-лесно и сигурно, позволява рязко нарастване на числеността на населението (за сметка на намаляване на детската смъртност, по-добра инфраструктура и по-малко военни загуби). Недостатъкът на земеделието е, че до 20 век, не може да се води във Великата степ. Затова, усядат само тези номадски народи, които успяват за уседнат в благоприятни за земеделие земи извън Степната полоса на Евразия. Тогава, те напълно се преобразяват, под влияние на природните условия и околните високи култури с утвърдена държавност. Именно това се е случило и с българите, които са уседнали в непосредствена близост до Източноримската култура.

Бъдете живи и здрави.