Който не е бил да си яде ушите, защото това беше може би най-якият концерт, състоял се на родна земя!

Няма и 5 минути след последния съдийски сигнал на проклетия мач (нашите просто явно толкова си могат...) Куинсрайк излязоха на сцената и се почна! Значи, никога не съм бил кой-знае какъв фен на Куинсрайк (да не кажа никакъв) и определено не съм запознат с творчеството им - ама ми харесаха пусто! Около час стабилно представяне, на моменти оставящо съмнение за лош звук, ама далеч не можещо да се сравнява с низините от предни години. И тъй като съм лаик, така и не разбрах какво правеше онази валкирия-певица на сцената редом с Джеф Тейт...

Към 22:15, няма 20 минути след като Куинсрайк се оттеглиха (от което следва да се правят изводите, че организацията беше перфектна), всички светлини угаснаха и ... дето има едно досадно клише, останалото е история. Започна се с The Hellion - Electric Eye, продължи се с Metal Gods, A Touch Of Evil, Victim Of Changes, The Ripper, Diamonds And Rust, Turbo Lover, The Sentinel,Beyond The Realms Of Death, неизменните Breaking The Law, Living After Midnight, United, Painkiller, плюс още няколко които не помня кои бяха(), та до финала с You've Got Another Thing Comin' - велико! Просто Роб, Кенет, Глен, Йън и Скот действително са в страхотна форма и го доказаха по категоричен начин! За който се чуди какво беше това око зад сцената (ако има такъв) - оказа се, че това е обложката на предсоящото DVD Electric Eye. Абе пак казвам - който не дойде се мина

П.С. А току що се докопах и до пълната плейлиста от снощи:
01. Hellion
02. Electric Eye
03. Metal Gods
04. Heading Out to the Highway
05. The Ripper
06. Touch of Evil
07. The Sentinel
08. Turbo Lover
09. Victim of Changes
10. Diamonds and Rust
11. Breaking the Law
12. Beyond the Realms of Death
13. The Green Manalishi (With the Two Pronged Crown)
14. Painkiller
Бис:
15. Hell Bent For Leather
16. Living After Midnight
17. United
18. Shout - Oh Yeah!
19. You Got Another Thing Coming

П.П.С. И тъй като съм доказан заплес, забравих да спомена за невероятното сценично присъствие на групата и особено на Роб Халфорд, за Харли Дейвидсън-а в началото на Hell Bent For Leather, за Роб Халфорд, размахващ българското знаме, за гласището на въпросния - неописуемо! - за... абе за какво ли още не съм забравил. Абе уникално беше, ей!

П.П.С. Това съм го копирал почти дословно от един друг клуб, ама в момента съм толкова блокирал, че нищо друго не мога да измисля...

No one remembers the singer. The song remains.