Много ми хареса темата - толкова се смях на някои описания - направо се тресях и смях на глас. Добре, че съм сама в стаята.
Много благодаря и аплодисменти за хубавото четиво, което ни връща към миналото и всички неуспехи си припомняме с такъм хумор.
Наистина страхотно - взех си порцията смях за цуялата седмица. Беше ми интересно и забавно.
А сега се посмейте и на моите цели два Гинеса в кухнята.
Според мен имам "Гинес" (не се отнася за милата Гинес от клуба !) в две категории за времето на кулинарните ми занимания.
Първият ми Гинес беше, когато бях още дете - около 12-14 години.
Мама и татко бяха на работа и аз реших да правя картофени кюфтета за вечеря. Та почнах миене, варене, белене, пасиране на картофите. После подправки сложих и реших да ги пържа. Наливам порядъчно количество олио в тигана, загрявам. Оформям кюфтетата с мокри ръце и пускам във врящатамазнина. Да, ама не .... гледам олиото намалява, а кюфтетата едва се пържат. Криво-ляво ги изпържих , ама с около 2 ЛИТРА ОЛИО.
Връщат се родителите ми, аз им поднасям вечерята - по две кюфтета във всяка чиния + салатка някаква за гарнитура. И о-о-о, ужас ... Като боцнеш кюфтето и от него се излива мазнина. Толкова бяха мазни, че не можеха да се ядат. Разбира се, мама и татко направиха героични усилия поне да ги опитат и ме похвалиха - явно да не ме обезкуражат... Но този ми първи Гинес си беше напълно заслужен
Просто не бях се сетила, че в картофеното пюре наред с яйцето следва да се сложи и мъничко брашънце, а и после кюфтетата преди пържене да се овалят я в галета, я в брашно, за да не поемат мазнината.
И оттогава, никога вече не повторих опит за картофени кюфтета - иначе всичко друго готвя и то не лошо ...
А вторият ми Гинес беше също трагикомичен отвсякъде.
Тъй като мама беше много добра домакиня и готвеше всеки ден за нас, милата - аз нямах грижа за храната. Пък и бях студентка тогава и въобще едни яйца не можех да опържа както трябва.
Та имах едно гадже, което не че също готвеше, но имаше един коренен номер- сладкиш каремел-виенски кифлички. Правил ми го беше няколко пъти и съм му помагала. Беше си го отработил като десерт отвсякъде (сигурно не само мен е свалял с него !) . Един ден бяхме поканили на гости в неговата квартира наши приятели - семейство. Решихме да се справим по най-елементарния начин - купуваме готова скара (кюфтета и кебапчета), правим салата, а за десерт - карамелени кифлички.
Гаджето беше купило продуктите за десерта - 7-8 виенски кифлички, кило захар, литър мляко и ванилия. Беше се уговорило и с кварталното кръчме да му запазят топла скара.
Та казва ми той - "Отивам за скара и хляб, а после за бира. Ето тук са продуктите за карамела. Нали знаеш как се прави? Слагай го да се пече, та като дойдат да е готов!"
Кимнах разбиращо с глава и той излезе. Ами сега ...???
Сложих в електрическата тенджера захарта и реших да я карамелизирам - както съм гледала да го прави. Да, ама тя много бързо се втвърди и започна да загаря и почернява. Реших да сложа яйцата, за да предотвратя понататъшното загаряне и почнах да ги чупя едно по едно върху почерняващата захар. Така, просто отгоре си чупя ...
Не искам да ви казвам какво последва - за мой най-голям ужас - ЯЙЦАТА ЗАПОЧНАХА ДА СЕ ПЪРЖАТ преди да успея да ги разбъркам по някакъв начин. Направо се сащисах и ченето ми висна. Панирах се отвсякъде. И върха на изобретателността ми беше да лисна отгоре прясното мляко с ванилията. Получи не невъобразима комбинация, която по никакъв начин нямаше нищо общо с това, което се получаваше на гаджето ми....
Върна се и ме завари бурно ридаеща над електрическата тенджера.
Мислех си (колко съм била наивна тогава), че може нещо да оправи по т.нар. сладкиш. Направо зяпнах и усилих риданията, когато го видях как излива моето кулинарно творение в клозетната чиния....
Успокои ме, остави ме да чегъртам тенджерата и хукна да купува наново необходимите продукти.
Слава Богу - сколаса да направи сладкиша, който тъкмо се допече, когато бяхме привършили с гостите скарата.
Е, после завърши следването и се разделихме с гаджето (но не по тази причина - сладкиша). След години срещнах моя си мъж и се оженихме. Та тогава именно започнах да се уча да готвя. Започнах да си записвам рецептите на мама и съм й благодарна докато съм жива. Щото половин година живеехме при свекърва ми, другата половина при моите родители.
Мама готвеше на око и що съм я мъчила миличката с мерки - направо не е истина. Тя ми казва например - наливаш малво олио в тенджерата- а аз най-педантично записвам и питам "колко малко?". Тя ми казва 5-6 лъжици, а аз не мирясвам - пет или шест - кажи ми точно!!! Направо я измъчих, после с опита - това ми се стори толкова нелепо от моя страна, ама така си беше.
Като бяхме при свекърва ми - как да се изложа и да кажа, че не мога да готвя. Няма такова нещо...:-))) Тефтера с мамините рецепти непрекъснато до мен и само притичвам от кухнята в спалнята (там си държах тефтера и тайничко си го четях) и манджите се получаваха. С което имах проблем - звънвах на мама по телефона. Свекърва ми (Бог да я прости) не умееше много-много да готви (боб, каша, пача, ориз, тиква, картофи, торта ден и нощ - май това е всичко), но беше добра жена, най-важното беше, че ме обичаше като дъщеря. Така и не разбра, че тепърва се уча да готвя и харесваше всичко (само да няма готвена чушка в манджата - сурови ги обожаваше).
Така ако човек има мерак да се научи - всичко се постига. Сега се справям доста добре в кухнята и нямам проблеми.
И днес си умирам от смях, като се сетя за тези си кулинарни провели и напълно заслужени Гинеси.
Бъдете здрави и с късмет !
Който се учи - той ще сполучи