|
Откакто имам фейсбук, 2011 година, приятели са само семейството : син, дъщеря, зет, брат, снаха, братовчеди, племенници, хора, с които съм израснала. т.е. познати, любими, които са някъде и се кефим на снимките си, да си говорим, да си виждаме живота.
До тази "светая светих" допуснах трима колеги, които за мен са изключителни хора, станаха ми приятели.
Всичките други, които ми искат приятелство.... "не ги виждам". В последните 2-3 години виждам още хора, които са ми ...легнали на сърцето, колеги. Хора, с които работя от 20 и повече години, хора, които са ми искали приятелство, а аз не съм "виждала".
От известно време усещам, че тези хора са ми "важни", в смисъл дали са ми нещо като усмивка, закачка, знание.... Не мога да забравя клиентка, която ме посрещна с домашно приготвени курабийки. Друг, който ме изпрати с бутилка ракия. Аз се въртя, суча, не искам да взема... и пъхнато в куфара, някак не разбрах кога.
Остарявам, явно. Но... тези дни хептен нещо ми става, изпратих покана на хора, на които съм отказала покана, а тези хора отдавна са пенсионери, нооо в мен са останали спомени от тях.
Кво ми става, не знам. Остарявам или помъдрявам. Смятам, чее второто, ама кой да ми каже, освен Липари
П. П. Приеха поканата ми. И като се започнаха едни разговори, не само във ФБ, по телефона, в групи на скайпа...Хубаво ми е!
|
Не знам какво ми става
