Здравейте, току-що прочетох "невинно" зададения въпрос - "какво се промени в България" и на един дъх изчетох мненията на всички ви. С някои от вас съм напълно съгласна. Но това едва ли има значение. Да Ви се чуди човек на оптимизма, с който говорите за "светлите и хубави" промени в България.
Искам да Ви кажа само няколко неща. Да предупредя - не съдя никого, просто нямам право за това, макар и някога да ми се е искало да имам такова.
Преди години имах възможност да напусна БГ и да следвам висшето си образование в чужбина. Но тъй като много обичах семейството си, родния си град, морето, и някак си по детски и наивно не исках да напускам всичко това, не се реших на тази стъпка. Бях оптимист. Вярвах, че ако получа добро образование в собствената си държава, щях да съм щастлива и да намеря мястото си. Истината се оказа друга. Влязох в университет и бях потресена от наглостта на преподавателите там. Толерираха се хора, които нямат и грам акъл в главата си, но имат чичо, който подарява лаптоп на университета и минаваха лесно. Но това не е толкова страшно. Образованието ни е под всякаква критика и заради нещо друго - остарели материални бази, липса на места за стаж, липса на практически занятия в нормални и съвременни условия. Получаваш само едни прашни книжки, от които учиш безсмилена теория. Но хайде, затова има интернет - сядаш и намираш всичко сам. Следващия проблем - преподавателите са много назад със съвремието. И в повечето случаи се получава обратното - ти ги учиш на нещо, а не те теб.
Не мога да се оплача от реализацията си, но съм сигурна, че в чужбина би била на доста по-високо ниво, защото знам, че мога много повече. Проблемът е, че тук - няма кой да те оцени подобаващо. И тук не говоря само за пари. Тук говоря за нещо, много по-важно, а именно - положението ти в обществото и на работното място. Да си уважаван, за това, което можеш да покажеш и направиш, а не, заради марковите дрешки и силиконовата уста, която имаш.
Пътувам много. Докато не бях напускала държавата вярвах на приказки от рода - "чужденците са студени", "те са лицемерни"...Може би е така, но поне имат малко повече култура от милите ни сънародници, които не пропускат удобен момент да те напсуват, за каквото и да било. Тук, в БГ, всички са важни, нацупени, сърдити, всичките сме с достойнство и си го браним. Никой нищо не може да ни каже, защото сме "еди-си-кои-си" и познаваме "бате", "тате" и т.н. И знаем, че никой не може да ни спре, защото и закон няма. Ние сме силни и вилни. Почнахме вече и да се убиваме един друг, ей така, за кеф. Каква идилия!
И да Ви питам. Вие бихте ли искали да гледате децата си в такива условия? Бихте ли искали един ден детето Ви да бъде брутално пребито от самозабравили се гамени, играещи си на Богове? И ако това се случи, и дори възмездие няма, ще кажете ли, че искате да си стоите тук?
Аз не искам така. Аз искам да знам, че детето ми може да се прибира спокойно от училище. Да има нормални съученици, които не съдят за него по марковите дрешки, които не му завиждат за чантата, телефона или обувките, които не го мачкат за удоволствие. Искам детето ми да може да изживее детството си нормално - да ходи на планина, на море, да играе в парка (който не е осран от кучета), да ходи на езда, без да се притеснявам за това, че не можем да си го позволим, да има хоби, да има нормални интереси. Искам детето ми да не друса кючеците в училище, само защото е модно и всички останали слушат чалга. Не искам на 15 да изглежда като на 30. И съм сигурна, че няма да мога да го "опазя", ако остана тук. Няма да мога да му обясня колко е грозно да ходиш облечена като проститутка, как няма значение как изглежда като е на 11 години, колко е вредно да пуши на 10 (защото всичките му съученици пушат например), колко е глупаво да се напива като прасе на 20 и да си мисли, че е мъж. Нямам деца още, но определено и не искам да имам тук, в БГ.
Замислям се съвсем сериозно за емиграция. И знам, че колкото и да ми е мъчно и тежко за роднините ми тук, че няма да могат да доживеят да видят един нормален свят край тях (свят без злоба, чалгаджийска култура и шуробаджанавщина), ще замина. Ще го направя за бъдещето на децата си. Защото не искам те да се превърнат в развалини и да пропилеят живота си, да го изживеят без една сбъдната мечта.