|
Спомените за онези дни все още предизвикват болезен спазъм в гърлото ми, въпреки, че сега мога да гледам по съвсем друг начин на онази прелюдия към състоялата се с мен промяна. Изминалите години скриха в потока си от събития, много от детайлите на нещата случили се тогава, запазвайки само усещанията и тук там по някоя сцена, в паметта ми.
1. Влакът.
Предпочитах влаковете, въпреки, че ми се полагаше служебен личен транспорт, не можех да не се възползвам от възможността да почеша своето самолюбие, пътувайки сред масите, топейки се в самодоволство от страхопочитанието което предизвиквах сред тях. Сега разбирам колко неоснователно и жалко е да изпитваш удовлетворение от това. Хората всъщност не изпитват респект към теб самия, а към институцията която представляваш и всъщност в теб те виждат именно нея, институция способна да пресече напъна към лично щастие на всеки с когото се сблъска. На дебелата лелка с кошниците, запътила се към нечувано, до скоро, от нея населено място, търсеща близост и разбиране у всички присъстващи с историята за неприетият и да следва син, сега войник, за плановете му за “след казармата”, на стареца клатещ с разбиране глава, на която бе килнат стар, оръфан каскет, който отговаряше със спомени за това “каква казарма” е имало по негово време, постепено потъвайки в спомени. На заспалият до прозореца младеж, с книга, изплъзваща се от скута му, чиито страници, плющяха от знойният, прашен вятър, идващ от отвореният в коридора прозорец. Прозореца на който бях застанал , пушейки бавно поредна цигара и наблюдавайки веселият танц на дима в побеснелият въздух. Сега вече не изпитвах такова чувство за превъзходство над околните, поради страшната обърканост царяща в мен. Отдавна вече не се заслушвах в безмисления за мен разговор, дори не виждах сменящите се пейзажи навън, въпреки, че гледах натам. Отново бях погълнат от тревожните си мисли, за предстояшата мисия, която имах. Хиляди въпроси се въртяха из главата ми, мъчейки се да отделят отговорите в кашата от догадки и опасения. Защо точно сега? Защо точно аз и какво всъщност трябва да направя? Дали онези възрасни, холистеролни типове бяха решили да ни насвият сармите, защото вече се досещаха накъде отиват работите и, че точно ние оставаме чисти, а те тепърва ще трябва да се покриват. Откъде знаеха за старото ми познанство със Георгиев, доколко знаеха за настоящите ни хладни взаимоотношения и какво се очакваше от мен спрямо него. За това се досещах и сам, издутият плик, с надпис да “Да се отвори непосредствено преди срещата с обекта”, утежняваше и без това тегнещите ме опасения.
Не забелязах кога се е появил Язовеца-Филипов , всъщност за това му бяха лепнали този прякор при нас. Разбрах, че е до мен по миризмата на каца която ме лъхна отнякъде. Беше подхванал някакво кикотещо се, поруменяло и изпотено от жегата или скорошното пиене момиче и ми го представяше. Студентка, не обърнах внимание по какво, пък и за нея в момента също нямаше значение. Язовоеца-Филипов хвърляше по нея комплименти, звучащи като похвали на партиен функционер, неискрени и сухи, като същевременно се опитваше да задържи постояно извиващото и се от смях тяло. Смехът на момичето също не беше откровен, изразяваше повече раболепие, отколкото искрена радост, държанието и показваше, дискретното желание за все пак по-дистанцирана комуникация със събеседника и.
Поглеждам през прозореца и този път започвам да виждам. Виждам дърветата по хълмовете, извисили се със столетно търпение, издадените над тях скали, вторачили се в небето с празният поглед на вечността, виждам малките фигури на хората заети, всеки със своите си неща, хора дотолкова обзети с всекидневни грижи, с почасови желания и породени от тях мимолетни терзания, че ослепяваха. Ослепяваха за света около тях, преставаха да мислят за това колко много хора като тях едновремвнно се терзаят, обичат, мразят, търсят щастието си, търсят себеразрухата или просто пребивават. Но сега виждам нещата така, тогава просто гледах и се испълвах със спокоиствие, с чувство на отдалечаване от дребните и незначителни житейски проблеми.
2.Кабинета
Влязох без да изчакам отговор на почукването си. Шефът припряно заприбира разхвърляните по бюрото му листи. Ръцете му трепереха, а по плешивото теме бе избила пот, въпреки бучащия, като реактивен двигател, климатик в кабинета му. На пода до бюрото бяха поставени отворени дипломатическо куфарче и сак, които тои дискретно придърпа с крак извън моето полезрение. Страхуваше се, много се страхуваше. Заемаше не дотолкова висок пост, за да си е създал достатъчно ‘приятели’, които да го подкрепят ‘след това’, но достатъчно висок за да го е достигнал, затъвайки до шия в помията, която се изискваше да преминеш, за да стигнеш до тук. Беше удобен служител за работа, защото не задаваше въпроси, за да избегне такива и към него самия. Беше удобен и за измиване на нечии височайши ръце, като бивш служител, какъвто скоро можеше да стане. А сега тепърва щяха да се търсят виновни. Дипломатическо куфарче (с шифър) – писмени заповеди от горни инстанции (ами какво да правя, аз само изпълнявах, каквото са ми нареждали), да се запазят, сак – собствени писмени заповеди до по нисшите в иерархията, да се унищожат. Усетих втренченият му поглед и осъзнах, че съм се усмихнал с онази усмивка, за която колегите казваха, че с такава мога да изчервя дори и пенсионирана проститутка. Приех каменно изрежение и разсеяно все още гледах към мястото на което допреди малко седяха чантите, което със сигурност още повече изнервяше Шефа.
- Какави времена, а, претрупани сме с работа. – само това успя да каже, надявайки се да отклони потока на мислите ми, за чиято насока вече се досещаше.
Започнах двуличната игра на намеци и скрит смисъл, отговаряйки:
- Е, при мен, сега, няма много работа, надявам се Вие да ми кажете какво да правя, в тези времена. – натъртих на последното, при което Шефът ми хвърли още един рязък объркан поглед.
- Да, да, ще ти кажа... какво да правиш... сигурно дори ще се заинтересуваш лично. По принцип, знаеш, във Ведомството избягваме служителите да се занимават със случеи, които ги засягат лично...
Хвана ме, наострих слух и усетих как всички мускули по мен се напрягат. Това е нещо ново, не бях очаквал такава насока. Запазил съм се от помията във Ведомството, вършил съм стриктно работата си и това ми даваше основание да се държа цинично открито с всеки от служителите. Явно обаче съм грешил в мнението си, за своята недосегаемост. Какво ли бяха измислили.
- Прегледай тези документи – побутна стоящите пред него папка и плик. – Всъщност, знаеш, пликът е с инструкции, на него пише. Последвай предписанието.
Взех документите. Папката – Дело N...., пликът с надпис “Да се отвори непосредствено, преди среща с обекта”, печат, ведомствен. Нещо много сериозно, трябваше да се “работи” с някого, за когото не се очертаваше добро бъдеще, ако изобщо се очертаваше някакво. Отворих папката, под втренчения поглед на Шефа, явно очакваше реакция. Прехвърлих страниците пред погледа си, бяха само две, първата общи данни за обекта, пол, възраст, име... Тук вниманието ми бе задържано от името – Павел Стоянов Георгиев. Какво, по дяволите, значи това? Защо именно него и защо именно аз? Нима и това знаеха, дъртите дяволи? Затворих папката набързо и вдигнах очи към Шефа, той все още ме изучаваше внимателно, но явно не остана доволен от липсата на реакция от моя страна. “Имахме добри учители и ние бяхме добри ученици, не се сърдете когато идваме да ви сменим”.
ВРЪЗВАЙ СЕ!!!!!Редактирано от akonitin на 02.04.02 16:08.
|
Двама души в една лодка (без да бром гончето).