Някога, преди да родя, и аз мислех така - като fascinating oceanid. После след многогодишен стерилитет и една много желана и следена бременност се случи да родя дете със синдром на Даун.

Едно малко момиченце, за което още в родилния дом ми казаха, че се съмняват, че има СД. Разглеждах детето, докато бях още там, чудех се с какво точно се различава от останалите, гледах колко много прилича на мен - в устните, носа, брадичката, формата на пръстчетата и просто виждах, че на всички възможни нива - физическо, емоционално, психическо - то е моето дете, за което АЗ ИСКАМ И ЩЕ СЕ ГРИЖА... Обратното би ме обезличило като човек...

По онова време най-големият ми страх беше как ще се отнасят към мен хората, като разберат, че имам такова дете... После разбрах, че не ми дреме, как се отнасят към мен, много по-важно е как се отнасят към детето...

Хората в нашия квартал харесват дъщеря ми, тя е мила, доброжелателна и усмихната. Никой не се интересува дали и от какво е болна. Те я приемат според отношението й към тях - като едно слънчево дете...

За пет години не съм чула лоша дума, не съм видяла родител да си дръпне детето от моето, всички се отнасят добре към нея...

Единственият човек, с който тя се кара, е по-малката й сестра. Но мисля, че това е норма - две сестри (с 2 години разлика) винаги има какво да делят - я кукла, я телефонче, я книжка... То и аз колко съм се карала на времето с брат ми, когато бяхме малки, но всичките ни детински спорове отдавна са забравени...

Мисля, че човек може да е жесток, само когато не познава човека, когото обижда с абстрактното си мнение.

Що се отнася до първоначалната идея, която се коментира в темата, мисля, че на този етап това е фантастика. В момента науката се е насочила в друга посока - да подтисне гените, които поради дублирането си създават излишък на произвеждани протеини и бета-амилоид.