|
Онзи бунт с бръснатата глава остана неразбран. Защо ли? Защото никой не искаше да го разбере. Да покопае под повърхността на нещата. Под полугладкия ми череп.
Първата съпротива сигурно трябваше да ми подскаже краха на буна. Първа се възпротиви фризьорката, която като чу ‘Гола глава!’ се усмихна и каза ‘Е, сега…’ и въпреки че после все пак грабна машинката продължи да се противи. Имала идея как да ми оформи бретон! Къв бретон бе, жена! Гола глава не знаеш ли кво е! И не спря дотук. Отказа да ме бръсне щото досега не го била правила. Аз да знаех, на бръснар щях да отида. За какво ли й платих изобщо? Наложи се Катя и Антония да ме бръснат. И да мириша после на мъжки афтършейв.
Изумени погледи по улиците. Обръщания след мен. Стотици очи вперени. Безумство е как издържах това. Понякога, за да си почина, слагах шапка или любимата качулка. А и беше студено. Тествах себе си за смелост пред общественото мнение. Тествах обществото. Аз се справих. Те, в по-голямата си част, се провалиха. Провалът им беше предрешен. Как ли можех да очаквам от задръстени хора да вникнат в нещата. И най-лошото е, че те не могат да схванат, че са задръстени. Те не се съмняват в наложените ценности. Пък то именно съмнението му е майката. И аз ги тествах за най-универсалните неща. Същевременно колкото универсални толкова и неразбираеми. А неразбираеми, защото сме приели за обществени закони неща, които никой не се замисля защо са така. За жената говоря.
Бръсна си главата и всичкото Око на човечеството мен гледа. Що, бе?! Щото Simon says – Only girls with hair here! – за това ли? Откъде е тая представа, че задължително трябва да имам коса? То само глоба дето не ми наложиха! На гърба си изнесох всички шибани погледи. Събрах ги в няколко черни чувала за боклук и ги изгорих. О, ритуално! Завъртях се три пъти и плюх през лявото си рамо после.
Сякаш изверг бях! Трън в очите им. Гледаха възмутени, сащисани, отвратени, съжалително. С две думи – не разбираха.
Свободата ми не разбираха. Че можех да го направя. Че се осмелих да го направя. И понеже не разбираха – мразеха. Единият ми дядо плака. Защо, бе? – питам го. Майка ти да знаеш какви хубави къдрици имаше като малка – впуска се той в спомени и сълзи му текат. Всъщност не знаех за нейните къдрици ли плаче, дето й ги режел, за да не си навива косата с пръст, или за моята глава, пипа ми наболата коса и реве като бебе. Дядо ми.
Това, че не се вписвах в представата за жената с (дълга) коса направо разстрои населението. Сякаш голямо нещо направих и то бе лошо нещо. Излагала съм била себе си. Не ме интересуват мислите на другите за мен, още повече на тези ‘други’, които нито ме познават, нито аз тях. Смеели ми се. Да се смеят. Аз се смея на тях. И ми става тъжно, че са задръстени. Всички ме знаели вече каква съм. Хах, и каква съм? Една дума, две, изречение определя ли ме каква съм в цялата ми същност? Това че няколко думи като определение задоволява някой не е мой проблем, а чисто негов. Подигравали ми се. И това трябва да ми влияе? Да се променя? Не, сори, няма да стане. Който се присмива и подиграва – той има проблем. Който бие другите – той има проблем. Нали така ме учеха мама и тати. Само дето тогава не знаех що е сегрегация и те не ми споменаха, че я прилагат във възпитанието ми. Казваха ми, че като съм с цайси и ако ми се подиграват и смеят, това е чисто проблем на подиграващите се. Казваха ми все неща в тоя дух. Но защо сега, когато дъщеря им си обръсна главата казват, че ако ми се подиграват то това е Мой проблем?! Мой! Що да е мой? Що да го има това деление? Кой казва кое е смешно или не? Кой си позволява дори да твърди, че той определя кое може и не може… и за кой може, а за кой не може? Лесно е да се съди. Лесно е да слагаш правила и да дирижираш. Но да си свободен не е никак лесно.
И отново за жената – какво показвах с това? На първо място показвах свобода – и в мисленето и в действията си. Това беше основното. След това исках да покажа, че момиче с гола глава не е грозна гледка, а напротив (та Шиниъд О’Конър е толкова прекрасна с нейната крехка косица). Нямам твърди черти, нито по-мъжки (супер условно казано ‘мъжки’!), не целях да ‘се правя на мъж’. Нямам джендър проблеми. Както всъщност мнозина си помислиха. Дори изглеждах добре без коса. Е, питам, какво толкова направих та не ме приеха ‘богоизбраните’ и ‘идеалните’? разчупих модела, това е. Затова бях ‘осъдена’. За бруталната намеса в закостенелите принципи и стериотипи.
неосъзнато...ще крещя...от оранжево и очи през стъкла
|
Свобода
