Lues ( Siphilis )

Синоними:
Lues Venerea
Morbus Gallicum
Morbus Neapolitanus

Определение:
Представлява инфекциозна венерическа болест (сексуално-предавана болест), която се характеризира с появата на различни промени по кожата и лигавиците (ефлоресценции). Има хронично-циклична еволюция, засяга различни органи и системи и носи тежки последици на организма.
Сифилисът е разпространен по целия свят, като обикновено боледуват хората в плово активната възраст, но и другите лица, също могат да боледуват от луес. Освен, че се отнася към сексуално-предаваните болести, сифилисът е и социална болест, която води до инвалидизиране на организма или създаване
на непълноценно поколение.

История:
Известен е от древността. Данни за язвени процеси по гениталиите се намират още в описанията на Хипократ, Целзий и др.
Съвременната история на сифилиса започва в края на 15в., когато болестта се разпространява в Европа под формата на тежка епидемия.
"Новата чума" избухва през 1493 година в град Байона - Испания, където акостират завърналите се от Америка кораби на Христофор Колумб.
Интересното е също, че в същата тази година Карл VІІІ-ми - крал на галите обсадил Неапол, поради което някои историци, смятат, че началото на съвременната епоха на сифилиса започва с обсадата на Неапол. От Испания, сифилисът е пренесен в Италия.
След войната между Франция и Италия (1494-1495) разпуснатите наемни войници разнасят болестта по цяла Европа. В Испания наричат сифилиса "галицка болест", в Португалия - "кастилска болест", във
Франция - "неаполитанска болест", италианците, немците и англичаните наричат луесът "френска болест", а турците - "френга".
Съществуват археологически данни за разпространение на сифилиса в Европа още от древността - костни изменения от антични гробници, произведения на изкуството и др.
През 16 век, ввъв Франция болестта се нарича "тежка верола". През 1572 година J. Bethaycourt въвежда названието "Lues venerea", подчертавайки заразното естество и половия начин на предаване.
В своя труд De morbo gallica италианският лекар G.Fracastro въвежда термина сифилис - "syphilis sive morbus gallicus" (1592г.).
Етимологията на думата не е добре изяснена - syn - с, със, заедно и philia - любов, страст, или siphlo - осакатявам.
Някои го свързват и с една легенда за овчарчето Сифилио.
До началото на 19 век, сифилисът и триперът били считани за една и съща болест. Едва след експериментите на Ch. Bell (1793), J. Hermande (1812) и Ph. Ricord (1838) върху затворници, на които е инокулиран ексудат от лезии на болни, се доказва, че става дума за различни заболявания. През 1905 година, микробиологът T.Shaudinn и дерматовенерологът E.Hoffman откриват причинителя на сифилиса и го наричат Spirochaeta pallida. През следващата година A. Wassermann, A. Neisser и C. Bruck описват серологичната реакция за диагностика на сифилиса. През 1848 година R. Nelson и M. Mayer въвеждат имобилизационния тест при сифилиса. След въвеждането на салварзана - 1909 година и пеницилина - през 50-те години на 20 в., настъпва новата ера в борбата с това заболяване.
Предполага се, че сифилисът е пренесен в България от Турция в края на 17 век. За разпространението му допринасят Кримската война (1853-1856), Руско-турската война (1877-1878), Балканската война (1912-1913) и Първата световна война (1914-1918). В следвоенните години се наблюдава рязко снижение на броя на заболелите и известно увеличение през 80-те години, като в момента е пик-а на венерическите страдания за страната.

Етиология (причинител):
Това заболяване се причинява от бактерий наречен Treponema pallidum subspecies pallidum, принадлежащ към род Treponema на семейство Spirochaetaceae. Към вида Treponema pallidum спадат още два подвида:
Trponema pallidum subspecies pertenue (причинител на фрамбезията) и Treponema pallidum subspecies endemica - причинител на ендемичния сифилис.
Самият бактерий има форма на спираловидна пръчица с 8-14 извивки, което му придава вид на трионче. На двата полюса на клетката има разположено по едно снопче реснички.

Патогенеза (механизъм на болестта):
Трепонемите навлизат в организма през малки нарушения на епидермиса или през здравата лигавица. Попаднали в тъканите, те се размножават и по лимфен път достигат регионарните лимфни възли. По хематогенен път бледата спирохета се разсейва по целия организъм. Трепонемите увреждат специфично кръвоносните съдове (васкулити), около които се сформира лимфоцитно-плазмоцитен инфилтрат. Патологичният процес преминава през определени стадии, като се увреждат вътрешни органи и централна нервна система.

Клинична картина:
Инкубационният период на болестта е 3-4 седмици, средно 21 дни. Заболяването има хронична еволюция и протича в три стадия.
[u]Първи стадий[/u]: характеризира се с появата на мястото на входната врата на т.нар. твърда язва - ulcus durum, или твърд шанкър. След една седмица се увеличават регионалнирните лимфни възли (склероаденит), а след втората настъпва микрополиаденопатия с позитивиране на класическите серологични реакции. Улкусът епителизира след 4-6 седмици, оставяйки нежен белег. Когато сифилисът е причинен от преливане на заразена кръв (трансфузионен сифилис) или е вроден, то тези клинични белези липсват.
След този период на болестта настъпва скрит (латентен) период, през който болните имат отпадналост, главоболие, безапетитие, но липсват кожни промени.
[u]Втори стадий[/u]: започва около 9 месеца след заразяването и се характеризира с разнообразни обриви - т.нар. сифилиди. По лигавиците се появяват мукозни плаки (често с ерозии), сифилистична ангина.
Няколко седмици по-късно кожните и лигавичните промени отзвучават и настъпва период на вторичен латентен сифилис, който може да се последва от нов рецидив.
[u]Трети период[/u]: започва след третата година с възловидни и гумозни изменения по кожата, лигавиците, вътрешните органи и костите. Късните прояви са от страна на Централна нервна система - като в мозъка се появява луетичната гума, а проявите са прогресивна парализа и
tabes dorsalis.

[u]Вроден сифилис[/u] - новороденото, кърмачето - има атрофична, набръчката кожа и кожни промени, наподобяващи на вторичния сифилис (розеоли, папули, мехури), а също и в областта на носа - плоски инфилтрати - сифилистичен ринит, които превръщат носа в луетичен - той е с остеохондрични промени и с белези, нарича се вроден
седловиден луесен нос - има характерен вид, и не може да се сбърка, дори и при израстването на индивида - медиците го наричат "белега на сладостта". В ранна детска възраст се появяват кондиломите - вид брадавици. За късен вроден сифилис, говорят стигматите на Венера: седловидния нос, квадратния череп, саблевидни тибиални кости, хъчинсонова триада (паренхиматозен кератит, глухота и характерните зъбни промени).

Източници на зараза:
Сифилисът е антропоноза, т.е. единствен източник на зараза е болният човек.
Болните с клинични прояви на първичен, вторичен и ранен вроден сифилис са изключително богати носители на бледите спирохети. Болните от ранен латентен сифилис също могат да бъдат източници на зараза. При третичния сифилис отделянето на трепонеми е оскъдно.При късния вроден сифилис, болните се считат практически незаразителни. Спирохетите се отделят със сълзи, слюнка, сперма, пот, кърма, съдържимото на патологичните промени. Кръвта на болния също съдържа спирохети.
Здраво носителство при сифилис - не съществува!!!

Механизъм на заразата, пътища и фактори на предаването:
Систематизират се както следва:
1. Основен механизъм на предаване е на външните покривки на тялото - кожа, полулигавици и лигавици. Заразяването на човека се осъществява при попадане на трепонеми по увредени участъци на кожата или върху здравата лигавица.
ДО 90% ЗАРАЗЯВАНЕТО СТАВА ПО ПОЛОВ ПЪТ, БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ НАЧИНА НА ПОЛОВОТО СНОШЕНИЕ И БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ ТИПА НА СЕКСУАЛНОСТ!
Заразяването може да стане и извънполово - при целувки, смучене на рани, кърмене на дете и т.н. Известен е и случаят на народна лечителка болна от сифилис, изваждала чужди тела от очите с език, поради което всички минали през нея са заболели от сифилис, тъй като тя е разпространявала заразата чрез слюнката, която е попадала директно в нежните тъкани на окото.
Съществува и индиректен - контактно-битов път на заразяване - ползване на общи прибори за хранене, общи козметични продукти, четки за съби, самобръсначки, общи мундщуци при музикантите, нестерилни инструменти и т.н.
2. Втори механизъм - това е вертикалното предаване на заразата - от болната майка на плода. Това е трансплацентарно заразяване, съществува и перинатално - по време на раждането, когато детето преминава през меките родови пътища на майката.
Най-честата схема на предаване е болният баща, предава на бременната майка сифилиса, която го предава на детето (плод или новородено). През 1964 година, P.Graciahsky изказва и хипотезата, че може да има директно предаване на заболяването чрез оплождане със сперматозоиди, съдържащи спирохетите, при което майките не заболяват, но заболява бъдещият индивид, ако не бъде експулсиран чрез аборт.
3. Трети механизъм - трансфузионен сифилис - т.е. чрез преливане на кръв и кръвни продукти, или при присаждане на органи, и въобще това е механизма на кръвта. Тук се причисляват и наркоманите.
Професионалното заразяване на медиците е рядко, и може да бъде както директно, така и индиректно.
Факторите благоприятстващи това заболяване са други заболявания7 краста, херпеси, продължителни и безразборни сексуални контакти, голямо количество трепонеми, някои сексуални фетиши.

Възприемчивост и имунитет:
Възприемчивостта на човека към сифилис е висока - почти 100%! Това е заболяване с висок контагиозен индекс.
Вроден имунитет към сифилис не съществува.
Създаденият в последствие имунитет е инфекциозен.
При ново, повторно заразяване, се създава още по-мащабна инфекция, наречена суперинфекция. Интересното е, че след възникване на първичния комплекс на заболяването - твърдата язва и регионарния лимфаденит, при ново заразяване такива промени не се получават, в което се крие и коварството на болестта.
След излекуване, ако настъпи ново заразяване, то болестта се развива отново - реинфекция.
Едновременно с инфекциозния имунитет, при сифилиса се развива и алергия, като тъканната свръхчувствителност нараства постепенно и достига своя максимум в третия стадий, когато в мозъка са отложени луетичните гуми.

Диагноза:
В три направления - клинични данни, епидемиологични данни, лабораторни изследвания.
При клиничен преглед се установяват около 30% от случаите, въз основа на епидемиологични данни - около 25%, а най-много се хващат на лабораторен серологичен скрининг - около 45% от случаите.
Лабораторната диагностика става по 2 основни метода:
а/ търсене на трепонеми в секрета на болните чрез директна тъмнополева микроскопия.
б/ серология - 2 групи тестове:
- класически: РСК ( РСК-Васерман, РСК-тип Колмер) и флокулационна проба - VDRL;
- специфични: реакция на имобилизация на трепонемите (TPI, Nelson-Mayer), хемаглутинационен тест (ТРНА), имуноензимен тест - ELISA и ИМФ (FTA-ABS).
За диагноза на сифилис на централната нервна система, значение имат резултатите от ликворната пункция.

Лечение:
БОЛНИТЕ С ПОТВЪРДЕНА ДИАГНОЗА СЕ ХОСПИТАЛИЗИРАТ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЗА ЛЕЧЕНИЕ, дори и против тяхната воля, според законите на страната и приетите разпоредби от световната здравна организация!!!
Лечебните мерки - антибиотици, водно-солеви разтвори, водно-захарни разтвори, витамини. И до ден днешен, най-силният антибиотик си остава пеницилин, при противопоказания се включват еритромицин, тетрациклини, цефалоспорини, карбапенеми и т.н.

Според латинските медицински речници, съвременното наименование на болестта води началото си от поемата на Fracastro "Syphilis sive Morbus Gallicus", написана през 1521 година, в която главният героя на поемата - овчарчето Syphilus ( sys - свиня на латински и philos - приятел на гръцки) било наказано от боговете с болест на половите органи. Доколкото това наименование не е засягало нито светците, нито ничие национално достойнство, то се запазва и до днес.
Интересното е, че част от поемата се губи, но...според някои, овчарчето било наказано, защото споделяло половият си глад с чадата, които пасяло из тучните поляни. Колко е вярно това? Може само да гадаем.

Nikam

.....and let the sun shine....