|
Само, че аз си представях "нормалният човек", като описаните в приказките. Исках си приказката. И вярвах, парадоксално силно вярвах, че един ден ще имам своя приказка... да това продължи чак до университета дори.
Така е, ДНК, която се "раздава" съвсем равновероятностно, на мен се е паднала съдба далеч по-лоша от смъртта. Защо на мен?! Ами на някого по законът за вероятностите все пак е трябвало да се падне
Като малък се надявах на хората. Вярвах, че е възможно някой да ме обикне заради доброто ми сърце, въпреки вида ми. Нали се сещаш - нещо от рода на "Красавицата и звярът". Само дето не осъзнавах, че и в приказката за да бъдат щастливи, трябваше първо Звярът да се превърне в Принц; даже в съвременното филмче за Шрек - "щастието" дойде чак след като принцесата стана чудовище Но не бива да протестирам, нали и аз мечтаех принцеса, а не жаба, пък било и вълшебна
Хората приемат грозните, недъгавите, но само ако последните работят тихо и незабелязвани от никого. Ако проявяват някакви човешки чувства и емоции, "не дай си Боже" желание за секс с красиво момиче... обществото открито повежда атака срещу "изкукуригалия уродлив инвалид"....
Таааа приятелю, знам че няма човек за мен, знам че в най-добрия случай съм обречен на самота и агония. Само че, викам си, щом преживях "младежките си години", да гледам отстрани другите как са заедно, радостни, весели, целуват се... а аз да седя в ъгъла, роб без надежда... Само че, с годините не се свиква с това. Ти казваш - "Свикнах с чувството на безнадеждност". Аз не. Умът ми го прие. Живея примирен с безнадеждността, като само се надявам да няма още по-силна болка... Но това не ме спира някоя студена мрачна вечер да лежа на пода в гадната си квартирка и като героят от един роман да вия, облян в сълзи..
|