Виж, знаех че съм различен. В живота си преминах през три етапа:
- като малък бях мечтател; слушах романтична музика и си мечтаех... може би за чудо, представях си да живея като нормален човек... някога, някой ден.
- после постепенно отчаянието ме завладя; романтичното, веселото ме натъжаваше толкова силно, та нямаше как да не го заменя с тъжното, траурното... то приглушава, смъртта успокоява...
- обаче времето си минава, а ти си "жив" въпреки копнежа си, въпреки това, че с остаряването ставаш още по-уродлив...

Накрая душата ти е празна, прегоряла, нищо не може да чувства... Само тъпа болка без надежда.

НО ... тук вече, всеки човек различно - как да запълним времето, минаващо празно, студено, болезнено и безпаметно?!
При мен умората от сивата работа надделява, но не мога да се отдам само на сън, като една позната. Не мога и само с книги, филми... Просто в някои ден изведнъж в съзнанието ми, макар и смътно избухва оня копнеж за човешка топлина, за усмихнати огромни очи, за това какво би било усещането да докоснеш топлата и нежна плът...

Толкова ми се иска да изляза, да отида някъде... Но това е немислимо да го сторя сам. НЕ, не се нуждая от приятели. Те идват и си отиват, всеки със своя си живот! Аз копнеех човек, с който да имаме ЕДИН ЖИВОТ!!! Само това може да спаси душа на земята. Но времето минава и никога не се връща назад. Не съжалявам за решенията си. Нямало е какво да променя. Бил съм мъртав преди раждането си.