Ето ме тук в клуба отнвово, дълго бавих продължението заради поредните похождения по електровозите - влакове трябва да се карат

Та след няколкото ни срещи дойде Декември 2005, бях решил да правя сбирка в София, на която исках да дойде и Деян. Обаче сбирката щеше да е навръх Нова година, трябваше да се събереме двама машинисти, аз, Деян и още един колега от депото. Деян твърдо обеща, всичко беше сигурно докато на 29-ти ми изтърси, че няма да може щото щял да си бъде в Стара Загора. Естествено на мен ми стана криво и му казах някои работи относно приятелството ни и несериозността му, което май го засегна. Разсърди се и не вдигаше телефона си дълго време. През Януари 2006 отидох отново в Стара Загора, но той не ми обърна внимание, каза, че няма смисъл да говориме и, че не желае да сме приятели. От тези думи ми стана още по - кофти. Разбирах, че наистина този човек е много скъп за мен и, че загубата му ще ми се отрази лошо. Рядко съм плакал в живота си, но тогава се разплаках, защото ми беше тежко да приема факта, че изгубих човек, на когото държа. Както и да е, имаше още едно ходене в Стара Загора, но нищо не се промени. От тогава не съм го търсил, защото просто няма смисъл.

Не е важно да можеш да караш влака, важно е да можеш да го спреш!