Когато мракът падне над града и вечерта пристигне с краски тъмни
геладйки навън седя сама...и питам се кога ли ще се съмне?
А мракът става все по непрогледен страшен
и вечерта превръща се във нощ безкрайна
и тишина заспала е на пътя прашен
и палши хората със адската си тайна
А светлината на деня е тъй далече
и недостижим се вижда той сега
едва дошла ни плаши вече
и тръпнем от студенината на ноща
Светът прихнал дреме нащрек за своята съдба
и носи тежкото си бреме
и покорно чака края на ноща
Но той не идва и ноща царува
разпръснала е черният си плащ
светът разбира колко струва един единствен
слънчев лъч
Така и ти за който мисля непрекъснато
оставяш ме сама на тъмно
от слънчевият ден откъсната
да чакам над света да съмне
Така и ти като деня
светът ми неголям огряваш
и няма ли те сам сама седя
при мен ли си душата ми от
страх студен спасяваш
И висчко значиш ти за мен слънце истина лъчи
и ако те загубя накой ден
ще се превърна във дълбока рана
от която кръв и тъмнина струи
Никога недей да си отиваш моля те
от моят малак свчт облян в лъчи
макар и не голам той връща ти
онази топлина която дал си ми преди
Макар и не голям той съхрани
всичко от което имам нужда
душата ми в която се намираш ти
и твоята ръка на моята нечужда