|
Село Бурхисар се намира на около 12 км северно от Малко Търново, разположено е на малък полуостров врязващ се по тънка скална ивица в сравнително неголям залив на Черно море. Днес жителите му са около 30 души, всичките на възраст над 57 години. Туризъм тук не е развит, било поради липса на пясъчна плажна ивица, било заради липсата на какъвто и да е път до там. На северният склон на залива се намират руини на старо укрепление, които местните наричат Романи кале, което предполага, че това са останки от старо римско брегово укрепление. Вглеждайки се в руините, обаче, можем да открием наличието на византийски стил в архитектурата на въпросното укрепление. Освен Романи хисар за археолозите интерес би представлявала и така наречената Потънала черква. На около 4 километра източно от Бурхисар, навътре в морето, се намира подводно възвишение достигащо 14 м под водната повърхност. Ако се спуснете там, бихте намерили отлично запазените руини на куполообразна сграда. Спускайки се в Потънала черква установих, че вътрешните стени на сградата са запазени в отлично състояние и по тях нама полипи или други прикрепящи се морски организми. Полировката на стените е непокътната, по нея се забелязват цветни петна, може би следи от някогашни изображения.
Използвайки геологичнио данни за нивото на морето можем да датираме руините. Периодът на тяхното съществуване можем да отнесем към късния неолит или някъде между 14 000 и 6000 г. пр. н. е., тогава подводното възвишение е представлявало остров, издигащ се ниско над морската повърхност, може би често заливан от вълни, при буря. За последното говори и факта на отлично запазване на останките на сградата под вода, което може би се дължи на това, че сградата е построена така, че да издържа на морето още преди да е била потопена от покачилото се ниво. Преданията за Потънала черква са почти забравени, последният спомнящ си нещо за свързано с Потънала черква е Драган Исмаилизис, на 96 години. Основните данни за легендите около Потънала черква получих от него, както самият той твърди историята която ми разказа е разказана на неговият дядо от турски гемджии, отбили се в селото криейки се от разразила се буря. Те наричали руините морския макам. Последното говори, че легендата за Потънала черква е дошла при тях от арабски източник и че самата тя там се смята за гробница или някакво надгробно съоръжение. Ето и самият преразказ на историята, раззказана ми от дядо Драган.
“В Черно море, до източния му бряг се намира потънал гроб, каменият параклис над него е голям и никой не знае кога е строен. Някой казват, че това бил гроб на всички удавници намерили смъртта си във водите на морето, а други разказват още по чудновата история. Историята била разказана на самите стени на параклиса, била изписана с картини и ако човек знаел как да я чете, къде е началото и къде края, щял да я разбере. Но първо трябвало да се спусне на дъното и да влезе в потъналия гроб, да изчака така около час, за да свикнат очите му с мрака и ако все още е жив, можел да прочете историята, а тя се казва
ИСТОРИЯ НА ВЪЗДИГАНЕТО НА ГРОБА НА КОРГ
Някога, много отдавна по земите които сега са море живеел мирен народ. Хората на този народ не познавали страданието причинявано от други хора на други хора. Живеели до тогавашното море, което било толкова малко и плитко, че дори синовете, на великаните и родени от човешки жени, можели да го прецапат от край до край. Този народ се препитавал от даровете на това море и от земите обилно напоявани от вливащите се реки. Водата на морето тогава била сладка и ставала за пиене и за още по обилно напояване на натежалите от плод ниви и градини. Дълги години народът живеел по един и същ начин, в късна есен сеел, зимата се скривал в топлените със сушени водорасли колиби, а напролет започвал да събира плодовете на труда си, та до късно лято. Така живеели хората мирно, до един ден в който водата започнала да става солена, залинели нивите, животните спрели водопоя си край морето и избягали някъде далече, вече не можело да долепиш пресъхнали устни до водата и да утолиш жаждата си. Събрали се мъдреците и се зачудили какво да правят, чудили се седем дни и седем нощи и нищо не измисляли, тогава решили да заспят и да сънуват, какво поражда сполетялото ги нещастие и как да се избавят от него. Заспали и засънували и на всички се присънил един и същи сън. В центъра на морето, дълбоко по вълните се било събудило старото чудовище Харс, било толкова старо, че помнело сътворението на света и това преди него и като будувало така от него се стелела солената отрова, гонеща живота от морето и брега. Събудили се мъдреците и разказали на всички сънуваното. Отишли до морския бряг и започнали да умоляват звяра да престане да трови морето, но в отговор чували само свиренето на вятъра в морските вълни, което приличало на древен плач. Събрали се пак мъдреците и започнали да мъдруват как да постъпят, мислили мислили, но не измисляли нищо, докато не видели как един врабец се мъчил да открадне троха от гълъб, гълъбът го гонел и пъдел и искал да запази трохата, но врабеца бил настойчив, тогава внезапно от небето се спуснал сокол, сграбчил врабеца и го отнесъл, агълаба спокойно си доял трохата. Това знамение пратено от неведоми сили озарило с промисъл мислите на мъдреците и те накрая решили. Трябвало да се оттърват от Харс и така солената отрова щяла да спре. Да но те били мирни хора и не можели да убият каквато и да е жива твар, та камо ли подводния звяр, какво щели да правят. Познавали само тихата и спокойна смърт спохождаща ги в леглата. Не можели дори да помислят как да се справят с Харс. Дълго обмисляли и това, докато най накрая най мъдрия не решил. Трябвало да намерят най младото дете сред тях, чийто ум не е обременен с мисли, на бащи и дядовци, да го проводят далеч и да татуират на тялото му карта с която то да се върне като отрасне. После дълго търсили пдходящия кандидат. Едни деца били прекалено красиви за да се лишават от светлият им лик, други били по грозни, но пък по високи и като пораснели можели да берат най високите плодове от дърветата и те не били за пускане. Най накрая намерили Корг, той не бил нито хубав, нито грозен, не бил нисък, но не бил и висок, радвал се на обикновенните неща, като птичите песни и галенето на вятъра, и затова едва ли щял стане мъдър. Татуирали го и го изпроводили. Отначало Корг отишъл при вълците, от тях научил как да гони и лови плячката, как да намира следи, но освен това се научил да вижда глутниците от мъртви вълци по лунния диск, да слуша зовът на звездите в нощния вой. После Корг попаднал при риса, от него научил как да удавя със зъби жертвата си, как да вижда най непрогледния мрак, да се спотайва и да дебне, но освен това научил как да слуша музиката в лъчите на слънцето, как да вижда края на безкрайността, когато зарее поглед към хоризонта. Така стигнал и до лисицата от която научил как да бъде незабележим, да се прокрадва и да бяга, но научил също и че живота е място от които хубавите неща могат да бъдат открадвани и че затова винаги се заплаща. Така скитал Корг, докато не пораснал и докато един ден не усети сърбеж по тялото си, погледнал мястото което го сърби и видял на него рисунка, колкото повече се взирал в нея толкова по позната и ясна му ставала тя. Видял, че рисунката е на някакъв път и пътят водел през всички места, на които той е бил до някакво друго място и решил, че за да спре сърбежа ще трябва да види и това място. Тръгнал натам и след много дни и нощи стигнал. На мястото имало много като него, но нямало никакви вълци, рисове или лисици. Отначало всички го гледали учудено, но после видели рисунката и започнали да се радват и да танцуват. Започнали да му говорят и той разбрал, че и той говори езика им, разказали му историята, за злия звяр Харс и затова как отравял морето, и че той Корг е този, който ще ги избави от звяра. Всички му се радвали, че накрая се е върнал и всички искали да са близо до него, всеки му казвал как той е един от тях и че след като убие морския звяр, ще може да се завърне да живее сред хората. Дълго седял така Корг, докато му приготвяли доспехите и оръжията, подгорвяйки го за среща с Харс. Приискало му се да поговори още с хората, присядал при тях и започвал да им разказва за лунните пътеки на глутниците, за светлината на нощият мрак в очите на риса и за меките хралупи на лисиците, но хората тогава започвали да го гледат някак уплашено, нищо не казвали, ставали и си тръгвали. Тогава Корг си спомничл, че първо трябва да убие звяра, а после да се завърне при хората, може би тогава щели да изслушат разказа му за видяното и вижданото от него. Натъкмил си доспехите, препасал меча и тръгнал. Отишъл до скалата, която била пробола морето, викнал името на Харс и зачакал. Чакал така осем луни и накрая, небето започнало да притъмнява, морската шир започнала да се нагъва и буйни ветрове започнали да изпращат режещи пръски в лицето му. От дълбините започнал да излиза Харс. “Чаках те дълго, човеко способен да ме убие.”-казало чудовището и излязло напълно над водата. Огромен бил Харс, колкото половината море, извисявал се чак до небосвода, по тялото му висели водорасли, скали били врастнали в кожата му. Излязъл Харс и останал така, неподвижен. Корг се прилижил и го пробол с меча си, после се отдръпнал и зачакал. Разтресло се мощното тяло, морето се свило в себе си, а вятъра сменил посоките си. Харс умирал, но Корг освен предсмъртните гърчове усетил, че това тяло се тресе и от още нещо. Усещал някаква радост, някакво ликуване в чудовището и се зачудил. Тогава чул: “Да, Корг, редвам се, радвам се, че умирам, аз съм последният от вида си, така както ти си първия от твоя, самотен бех, както ти си сега самотен, но аз си отивам, а ти оставаш. Никога повече няма да можеш да говориш с някого, беше при вълците, но не си вълк, беше при рисовете, но не си рис, беше при лисиците но не си и от тях. Ти си човек, но хората виждат в теб само вълк, рис или лисица, затова от тук насетне ще си останеш сам и ще те избягват. Те те прокудиха и никйога няма да можеш да се завърнеш. Но ти имаш нещо повече от тях, ти можеш да виждаш неща, за които другите хора не искат и да чуват. Някога мъдреците на твоето племе ме сънуваха, видяха, че от мен морето става солено, но не можаха да видят, че става така защото плача и сълзите ми отравят водата. Умоляваха ме да спра, но не чуха стоновете ми, донесени им с вятъра. А плачех и стенех, защото бях самотен, защото съм последния. Трябва да научиш нещо, хората никога няма да видят или чуят нещата, които не искат да разберат и винаги ще изпращат някой като теб, срещу някой като мен. Сега с теб сме по близки от когото и да било друг, самотата ми беше нарушена с появата ти, но ти не изчака и сега ти оставаш сам. Защото за да ме победи някой, трябва да стане като мен и ти се превърна в чудовище. Сбогом Корг и дано по лесно понасяш самотата си от мен.” Това бяха последните думи на звяра, който помни сътворяването на света и онова преди него, после издъхна и потъна обратно дълбоко в морето. Дълго след това стоя на брега Корг и мислеше на думите на Харс и колкото повече се взираше в мислите си, толкова по голяма тъга го налягаше. Акрая седна на една скала и започна да плаче, плачеше и не спираше. Ден и нощ. През ноща от лунният диск слезе глутница вълци и остави край него купчина лунни камъни, през деня дойдоха рисове и с купчината направиха стряха над главата му, а накрая дойдоха лисици и с телата си загладиха вътрешността на стряхата. А Корг плачеше и плачеше, сълзите му падаха в морето и то ставаше все по солено и по солено, сълзите започнаха да го пълнят, отначло водата покри краката му, после стигна до пояса и накрая го скри съвсем.
Никой повече не чу нищо за Корг. Някой казваха, че бил убит от Харс и в гнева си последният отровил още повече морето и надигнал водата, която заляла колибите на народа, карайки го да бяга от брега, някъде навътре, сред вълците, рисовете и лисиците.”
Общо взето историята е такава, в нея не можем да видим отглас от каквото и да било от съществуващите предания, местни или по глобални. Не знам дали ще успея отново да стигна до село Бурхисар, на тръгване от него, дядо Драган ми каза, че това село може да се намери само ако преди това си се загубил.
ВРЪЗВАЙ СЕ!!!!!
|
Айде като за същинско начало...
