|
В клубовете се натъкнах на тема, която ме провокира да се замисля. Накратко ставаше въпрос за състрадателна клубарка, която намерила полумъртво котенце и го прибрала у дома си, занесла го на ветеринар и т.н. Накрая тя казваше, че ако беше срещнала някой човек, щеше да му даде пари или да го заведе в болница, но не би го взела в дома си, дори за кратко...
Толкова често чуваме някой да казва или да си мисли: “обичам котенца, кученца и малки, и големи, обичам птички, пиленца, обичам гушкави, сладки бебенца, обичам малки, руси момиченца с издрани коленца, обичам дечицата, дори когато са мърляви циганчета /стига да не ми просят дребни/, дори възрастните хора май ги обичам /щото знам, че така трябва/, обичам ги, само да не ми искат услуги и да си държат ръцете там, където мога да ги виждам, за да съм сигурен/а, че не носят нож, пистолет или бомба...”
Не е ли странно? Обичаме някое животно, което трудно може да разбере и да отговори на това чувство, жените се прехласват по дръгливото, издрано псе “ах колко е сладък” или по болно сляпо коте... А видим ли някой дръглив, мръсен, мизерстващ човек, не изпитваме нищо друго освен погнуса... Нищо друго ли казах? Грешка... Изпитваме още нещо – изпитваме страх и недоверие...
Обичаме хората, когато ги гледаме по телевизията в драматични филми, когато четем за тях в книгите, където писателят умело ни води към това, което трябва да почувстваме, обичаме ги, когато са красиви, чисти, млади или добре познати, близки. Е да… Тогава всеки може да обича... J
Толкова ли е трудно да вярваш на хората? Не да вярваш на съмнителния брадат тип, който ти предлага картичка от 20 стотинки, с лъжата, че ако я купиш за 1 лев, парите ще отидат в някой дом за сираци. Не да вярваш на фалшификатора, който се опитва да те използва за нещо. Не да вярваш на човека, който се представя за водопроводчик с цел да огледа апартамента ти за предстоящия обир. Не, не да бъдеш наивен. Не в думите им да вярваш... Да вярваш в хората. Да вярваш, че брадатият тип е гладен и затова те лъже с картичката. Да вярваш, че крадецът такъв, защото така са го възпитали и е израстнал в такава среда. Да вярваш, че дори психопата-убиец носи нещо човешко в себе си и с постъпките си сам се наказва повече отколкото можеш да го накажеш ти.
Когато не вярваш в хората, когато се страхуваш от тях, тогава стават най големите престъпления. Тогава има фашизъм, комунизъм, тероризъм.
Аз си мисля така... Винаги когато изляза на улицата може да ме блъсне кола, мога да загина във всеки един момент, мога да се нараня необратимо, във всеки един момент може да ми открият злокачествен тумор, не само на мен, на близките ми също. Каквото и да правя, каквото и да си мисля това може да се случи. Мога да се разболея и да умра. И аз и близките ми. Във всеки един момент. Реално не мога да направя нищо съществено, за да го предотвратя.
Трябва ли да посветя живота си на страха? Трябва ли във всеки човек да виждам убиец, престъпник, крадец, измамник? Какво ще се променя с това?
Наскоро говорихме за клубовете с един човек на кю-то. Тя спомена нещо от типа за “доброто старо време, когато дир-ът бил млад и всички влизали с любопитство и т.н.”.
Знам със сигурност едно нещо. Очакванията налагат модел на поведение. Ако вървиш нощем и вярваш, че зад всеки ъгъл те дебне убиец или изнасилвач, страхът ти сам ще предизвика появата му.
Ако правиш клуб с презумпцията, че той ще бъде “атакуван”, че всякакви “тъпаци” ще влизат там и ще пишат “тъпотии”, точно така и ще стане и всичко ще се срути.
Смятам, че доверието и липсата на страх са най добрия стимулатор и дори съвсем малко от тях върши повече работа от 10 тома с правила и закони. Дали това не е изхода и за нашата държава, а и общество като цяло? А може би не само за нас...?
Вие какво мислите?
яямммммм
|
Доверие и страх...
