И да, и не...
Виждал съм хора в инвалидна количка, заобиколени от приятели и приятелки.
А съм виждал и здрави и прави , сравнително млади, а защо не и съвсем млади хора, които най-определено са самотни, видимо и като констатация.
Така, че физическият недъг не винаги е предпоставка за алиениране, просто всяко нещо е частен случай на живота.
Но злокачествената срамежливост е едно от нещата, които изолират човек от обществото със сигурност.
Печалното е, че самият човек не счита, че има вина, не търси психиатрична помощ, помощ от психолог или подобно.
Невероятното е, че ако си направиш труда и човещината, отделиш от времето си и изслушаш, да, просто изслушаш внимателно и без да прекъсваш една бабичка или старец, на които от години никой не обръща внимание като на хора, а у тях има натрупано страшно много - "половинката" си е отишла драматично, синове и дъщери не се интересуват, проблеми със съседката, няма пари за тока, водата, лекарствата са скъпи и не остават пари за храна, иска да си купи вестник или книжка, а няма с какво - изобщо, житейските проблеми са един невероятно безкраен списък, личният лекар не може да изслушва болежките и проблемите на всеки, защото задачата му е да лекува, а не да е "кошче за душевни отпадъци", то дори си нямаш представа колко даваш на този човек.
Наистина, това е животоспасяваща психотерапия, никак не се шегувам...
Дори само с този малък жест можеш да върнеш човек от пътя му към самоубийство от безнадежност.
Изобщо не се шегувам и ни най-малко не преувеличавам.
Човешката добронамереност и съпричастност е най-евтиното и едно от най-ефикасните лекарства на света.
Но защо е толкова дефицитно?
Всеки сам да си отговори...
"Вселената е пълна с изненади, а разумът е най-голямата от тях..."
|