някога вярвах в приятелството.....а сега? сега вече не. толкова пъти са ме наранявали...доверявах им се, а те ме предадоха. тъкмо когато реша че това е човекът, с когото мога да споделям, който ще ме изслуша, разбере и ще ми даде съвет, всичко рухва.....сигурно ще кажеш, че съм твърде наивна, че лесно се доверявам, но това не е вярно. не е така. трудно споделям....нима това е причината? всеотдайна съм, винаги съм готова да помогна на приятел. твърде много ли искам от хората?

питаш ме за мечтите ми... ами едната се отнася до това каква искам да стана. мечтая да имам приятели.. за мен не е толкова важно колко ще са, важното е да са истински..трудно е, когато ги няма..боли те,че няма с кого да споделиш. сигурно мислиш, че е глупаво, но мечтаех и за още нещо. най - голямата ми мечта беше да върна усмивките по лицата на хората, но не вярвам, че парите могат да направят истински щастлив един човек. трябва им нещо повече... вяра, че светът е красив, стига да откриеш тази красота; че винаги има добро.....м..да.... беше, защото и аз май вече не вярвам в това.

често се питам: в мен ли е причината??? според някои сугурно сама си измислям проблемите..и само ако гледам по - розово на живота, всичко ще е О.К. да, ама не. не е толкова лесно. ти сигурно не си самотен(на), щастлив(а)си, поне с такова впечетление оставам.

мисля за толкова много неща, а не мога да ги кажа..
именно безразличието, студенинета може би ме научиха да не споделям....да си страдам сама, тихичко и да скривам болката, там някъде дълбоко...в себе си.
пред хората съм усмихната, щастлива, лъжа и самата себе си...
да, но вече немога