Забавих се с четенето, а ми е неудобно да си набъбвам сама темата с много постинги един след друг към всеки поотделно. Прочетох всичко, харесва ми, че сте разказали кой какво мисли и какво е виждал, и благодаря!

Струва ми се, че празнуването навън измести личното усещане. Пораснах в малък град, където само сватби и служебни банкети се правеха по ресторанти, а за рождени дни хората си събираха гостите вкъщи. И се ходеше на гости не само на празник. Отиваш, звъниш и ако човекът е там, не излиза да се разхождате навън по кафетата, а те кани да влезеш. В София се изненадах, че сякаш домът е неприкосновен. У нас беше хан, но това са други наблюдения. И на двете места съм била нежелана по различни причини и опитът ми с празници е нищожен, но докато в малкия град не ти трябва лично участие в нещо, защото лесно се вижда какво правят останалите, в София дори не всички съседи познавах. Или от някаква дръпнатост и дистанцираност на големия град, или от времето след "промените", нямам представа. Така че не мога да дам твърдо мнение как по принцип се е възпитавало това за даването и приемането на подаръци когато повечето от тук сме били малки. Създала съм си впечаления с времето, наясно съм какъв е моят начин, но за основата нищо не мога да кажа. Мисля си обаче, както и за много други неща, че общо правило не може да има. "Общо правило" за всеки става онова, което най-често е виждал и което най-често са правили и правят хората около него. С което ми малко дългичко обяснение опитвам да кажа да не спорите твърде силно за редното и нередно, защото най-вероятно зависи както от самото семейство, така и от обичаите на мястото, където всеки е живял.

Аз обичам да си поглеждам подаръците. И наблюденията ми от празниците, на които съм присъствала, са че по-голямата част от другите хора също го правят - и вкъщи, и навън. Част от мен намира за ненужна гъзария събирането в ресторант. Но съм го правила. Дори да искаш да поканиш двайсет души у дома, ще им създадеш неудобства, поне аз удобства за двайсет души не съм имала. И си е практично. И хората не искат да търчат цяла вечер да разнасят чинии, така че вече не се изненадвам и съм го приела. За някого може да е нахално любопитството "какво си ми купила, какво си ми купила", а на мен ми е мило веднага да видя какво са ми донесли и да поцвърча. Мъчих се да извадя от главата си някакъв подарък, който да ме е обидил или да съм се втрещила колко тежко е неподходящ, и не успях. Имала съм подаръци не точно като за мен, но ми е било приятно и съм си ги ползвала. (Само за едни златни бижута се сетих и за една много шарена рокля, но си носих и бижутата, и роклята.) Не можах да си спомня съвсем нищо, на което да не съм се зарадвала. Или пък ситуация да съм изложила някого, ако е дошъл с нещо мъничко. Знам със сигурност, че са ми казвали здрасти, нищо не ти нося - е много важно, влизай и хайде. И аз съм минавала с цвете, нещо нарисувано или изработено, никога съвсем с нищо, но ако ще се сравнява човек с другите, си е било нищо. Ако някой някога е възприел поглеждането на подарък като аз за какво съм ви поканила, да видим сега колко ме уважавате, абсолютно не съм разбрала и много бих се учудила. Да си оставя нещото настрана без да погледна е все едно ми е безралично, а мен си ме вълнува. Да се покаже всеки подарък на останалите гости е отделно нещо от това самият ти да си го погледнеш или само да си подшушнете - ей това има вътре. Често са ми казвали и - не гледай! Хубаво, не гледам, човекът иска да ме изненада, чудесно, добре. Ще му кажа аз после дали е успял!!:-) Не съм убедена, че ще ми е лесно, ако обсъждането на подаръците пред всички стане традиция. Ако човекът даде признаци, че иска да покаже, може би, но аз да размахам какво ми е донесено, не мисля. Е, размахах една чанта веднъж, но беше зелена, аз как няма да изпищя, че съм щастлива, не вярвам да съм обидила хората. Човек обаче не бива да си слага в главата и "оуфх, какво сега да избера, всички ще го видят", може да искам да подаря бельо или книга по тема, от която човекът се интересува, но да не иска всички да знаят. Ако стане и при нас такъв обичаят, може да започна да си давам подаръците предварително. Или едно за пред всички и личното - лично. В крайна сметка зависи къде и при кого отиваш, все донякъде сме се научили да съобразяваме такива неща.

За сватби или други големи събирания като служебни купони или дори личен празник, но с купчина колеги и по-далечни познати например - убедена съм, че никой не очаква лично отношение. Ако дойде такова - супер. Ако не дойде, дори няма да забележиш. Разделям ги от рожден ден с приятели и семейство.

Относно казуса - една среща с приятелката от първия случай ни се отмени и покрай нея се сетих, че тия случаи са ми станали два. Интересно ми стана какво мислят другите хора, не се бях замисляла много, покрай вас се наложи. Това е като терапията да напишеш на хартия какво имаш да казваш на някого - докато наместваш думите, си наместваш и нещата в главата. Така и в темата. Или на някой постинг подскачаш - стига бе, не! Или си казваш - ами да, има нещо такова. И хоп-хоп, твоето става по-ясно.

Благодаря пак на всички! Дълго стана, но това е положението. Наоколо съм ако има нещо, но нямам нищо особено за добавяне.

Направили сте ми подарък, аз не съм реагирала на момента, сега звъня да отбележа, че оценявам жеста и ми е станало приятно.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите