Уф, и аз знам за такъв случай. На партерния етаж в блока на един мой приятел в Дружба. Баща с две съвсем малки деца- да речем на 5 и 7 годинки. Същия вехтошарски синдром, но с допълнението, че децата са в супер лошо състояние- мръсни и недохранени- съседите каквото успеят да се погрижат за тях това е.
Многобройни оплаквания и многобройни посещения от службите, но това продължава. Не помня какво беше с децата и как накрая след взимане от службите се отзоваваха обратно в апартамента при баща си клошара, но това беше положението. Майката не ги е искала или подобно. Каква ли мъка няма под това небе...
Животът за всички в онзи вход беше непоносим. Накрая моят приятел си продаде апартамента (не заради тази ситуация или поне не само заради нея. Искаше и можеше да си позволи друг квартал).
И така завърши тази история за мен, макар че често се питам какво ли е станало с онези деца.

Има и трети - един съсед на мои роднини в съседна къща в южен софийски квартал откачи така пак преди много години. Напълни къщата, но напълни и двора. Стана нещо чудовищно. 5-6 години след това, обаче човекът умря и наследниците му разчистиха.

За чудене е наистина как е възможно държавата и ние като общество (медии, НПО, лекарската гилдия) да не успяваме да намираме решение за болестите на ума?! Една голяма част от тези хора са опасни за себе си, за близките си и за околните, трябва да има начин за грижа, която да включва и ограничаване на възможностите им да си вредят. Искам да кажа - отнемането на част от правата на болния също е грижа.

Сещам се и за друг случай, той не е обвързан с темата, нито с това което разказваш, но е свързан с "отнемане на права" - горчива ирония и ме засегна лично. Споделям просто, доста време ми трябваше за да се отърся от чувство на вина.
За кратко време нашите съседи дадоха апартамента си на едни младежи големи купонджии. Момченца едни слабички, мънички. Звънял съм им и съм им се карал, но без ексцесии, нито дори имам спомен да съм им викал нещо. Просто като стане вече съвсем късно и като се стигне до дандания която може да събуди децата, отивам и звъня.
Една нощ на такъв купон се чуха викове на скандал. Продължи кратко време не повече от 5-6 минути и докато узрея за мисълта дали да звънна да видя какво става, после докато се чудя дали или не и то свърши. Помня тичане нагоре надолу по стълбището на кооперацията и всичко утихна.
На сутринта ни звънна полиция и разбрахме, че е станало убийство.
...
За глупост, за нищо, безсмислено, тъпо, тъпо.
Едни слабички, дребнички момченца. Можех да ги вдигна за врата и да ги държа във въздуха докато се успокоят, егати...

Отмина вече, отдавна беше, обаче навремето бая сън не съм спал от угризения. Или по-точно от непрекъснатия филм как отивам и оправям нещата- безброй филми с безброй варианти- не знам това угризения ли се наричат. Знам, и тогава знаех, че е глупаво, обаче това че нещата са ирационални не ги прави слаби. Получих, например призовка да дам показания на процеса- не се стигна до това, но ясно помня как се страхувах от евентуалната гледка на родителите и мъката им...

Гледай за какви неща взех да пиша сряда сутрин...