След като целият ни живот премина с безброй доказателства за това че властта развращава, как е възможно да се вглеждаме със симпатия в онова време и в онези ръководители, когато тя беше абсолютна, а те - абсолютно развратени? Не просто властта или политиката, а цялото общество беше организирано на концентрични кръгове около центъра на властта, а там в самото око беше твоят държавник. За да имаш желаната работа или жилище, или кола, или дори красиви дрехи трябваше да тъсиш познат, да имаш "връзка" с някой който е по-близо до по-вътрешният концентричен кръг, а колкото повече такива връзки имаше човек, толкова по-значим, важен и в края на краищата - смислен беше контакта с него. За да помогнеш на самотна старица трябва да намериш връзки, да намериш справеливост след престъпление, да бъдеш защитен от произвол на началник... Дори за да свършиш нещо полезно за квартала, за кооперацията, двора, детската площадка отново трябваше да търсиш близостта на стоплените от лъчите на абсолютната власт. Дори така се наричаше- Централен комитет. Център. Абсолют.
"Обикновен човек"- симпатичният герой, този който играеше ролята на добрия това беше човек, който няма връзки.

П.П. Впрочем ако изследваме придобивките на хората навътре в концентричните кръгове които съвсем не са моя фантазия, а бяха грозната реалност, то една от тях е нарастващият страх от твоя герой. Колкото по-навътре към центъра, толкова по-парализиращ ужас се изпитваше. "Държавникът" наред с таланта последователно да фалира икономиката ни имаше и друг- докаран до съвършенството на гения - да се разправя жестоко с най-близките си.