|
Голямата ми дъщеря и момчето и ходиха в Италия на концерт на Андреа Бочели. Освен, че прекарах една седмица с внучката ми, друго не ме развълнува в пътуването им. Докато не започнаха да пращат клипове от там.
Teatro del Silencio - изграден от Бочели театър около родното му градче Лаятико, ежегодни концерти под звездите. Харесвам го, но никога не е бил нещо специално за мен, както треперя на Куин, Рейнбоу, Пинк Флойд... Обаче пристига клип с Брайън Мей в магично място, в средата на нищото, заобиколено от хълмове, светлинни лъчове огряват облаци в тъмнината, притихнали хора и звук... ама такъв звук да ти настръхне косата. Концертът е бил три вечери, а мойте бяха на последната на 19-ти. От тогава до момента съм със слушалки и чух всичко, което намерих в нета от Андреа Бочели.:-)
Дори не знаех,че е остарял и се е променил. Не знаех за семейството му, и че единият му син Матео, активно върви по неговия път, макар, че по-големият и дъщеричката също свирят, а малката и пее.
Приказката ми е за един от многобройните клипове на песента "Time To Say Goodby" в дует с Матео (малкият син).
Започва с кадри от личния архив. Двамата сина, на възраст между 5 и 7 години, се люлеят на люлка. Матео, по детски запява тази песен. После порасналото момче се връща в бащината къща, където го чака поостарелият му баща и двамата започват. В един момент синът докосва с топлина и уважение ръката на баща си, а гласовете им летят с облаците, разбиват се с морската пяна, докосват върхове и избухват в тържество, в победа. Така си мисля аз и така го усещам. Вървят по пътека между дървета, към морето. Синът е прегърнал баща си. А играта се е обърнала. Вече той е по-високият, а бащата по-умаленият от времето. Бащата продължава да е колос, но синът е новото, силното, бъдещето.
Това историята на живота ми:-) Тази година завърши последното ми дете и вече хвана пътя си. Осъзнавам, че съм си свършила работата. В този живот основната ми роля е на майка на трима прекрасни хора. Още съм и винаги ще бъда, но понеже темата ти е за човешката взаимопомощ, не мога да не направя мислена ретроспекция на всички трудни моменти, в които Бог ми е пращал хора, за да ми помогне. Сега се усещам като картинка от клипа. Не съм много стара, даже по новите стандарти съм в разцвета си:-), но като се сетя за безсънните нощи, в които съм се молела за решения, за да оцелеят децата и да растат правилно, май дойде време да ги оставя назад и да изпитвам само радост от свършеното. Отгледах Хора, благодарение на Хора, понякога случайни на пръв поглед, но винаги правилни. Не искам да влизам в подробности, но никой не е в състояние да ме убеди, че не бяха пратеници. Някой дори не видях лично, но ми помагаха.
Аз съм доста хард понякога (сега съм по-обрана). Не винаги съм премълчавала на непознати, особено, когато съм смятала, че са арогантни, кисели или не си вършат работата, но в един момент осъзнах отговорността да съсипеш момента на някой, за който не си наясно какво преживява, както съм била и аз, е огромна. Никога не знаеш дали няма да си "капката", която ще прелее в живота му. Понякога децата ми викат "гражданското общество се надигна пак", защото не оставам равнодушна към ситуации, в които мога да помогна с намесата си. Всеки път казвам, че ако и за мен са се пестяли Хора, можеше да да сме на друг хал.
Изобщо животът го разбирам като верига, синджирче от хора, които се държат с невидими ръце.
На всеки един Благодаря! Благодаря на Бог, че ме държи в голямата връзка и нека да закриля всички, с които съм се докоснала по пътя!
Малко звуча екзалтирано, мога да го препиша на 5 дена предозиране с Бочели, но той е само повод, а всяка останала буква е истина:-) Синджирчето не трябва да се напуска и къса.
Воювайки, загърбваме смирението, а Бог ни гледа отстрани. И отвътре.Glastar
|
Re: Човешката взаимопомощ.. [re: ShokoLada]
