Статията в линка, който Метрополис пусна е обнадеждаваща:

Нашият отпор на насилието е израз на нашата любов, а търпението ни е жизнено необходимо за да можем смирено, но твърдо да кажем не и да не ставаме съучастници, примирявайки се с насилието, защото унизеният позволява своето унижение. Ако се примиряваме и търпим издевателствата върху себе си, то това означава, че ние самите също имаме сериозен проблем, мазохизмът е този демон, който оправдава и дори услажда страданието. Няма как това да е проява на добродетел, щом сме съгласили с лъжата, оправдали сме я, примирили сме с нея.




Нещо повече, в такива семейства, където любовта отдавна е изстинала, много често жената изпада в отчаяние и „търпи”, само защото не си представя какво би правила, ако напусне съпругът си. Или защото няма силите и смелостта да се противопостави, да застане пред него изправена, а не съсипана и, образно казано, да тропне с крак и да каже: Дотук беше! Това „търпение” не е християнското търпение. „Търпение”, което ражда отчаяние, е греховно, защото според св. отци отчаянието е най-големият грях за човешката душа, то е хула срещу Светия Дух, то прави непроницаема човешката душа за действието на Бога и така тя не може да получи помощ от Него, нещо повече – св. отци учат, че отчаяната душа след смъртта си отива в ада...


Тайната на избавлението от кошмара на семейното насилие е в свободната воля, в осъзнаването, че има изход и че човек със свободната си воля избира пътя, по който с Божията помощ може да се пребори за запазване на собственото си човешко достойнство и достойнството на съпруга-насилник. И точно тук няма еднозначен отговор за пътя, който човек е свободен да избере. Всеки трябва да реши според силите си как да постъпи. Именно затова няма рецепти, защото всеки човек е различен, а това прави различна и съдбата на всяко семейство.




Но абсолютно задължително е „жертвата” да разбере, че е свободна да избира и когато осъзнае това, ще престане да бъде жертва. Ако свободно избере да търпи, то ще трябва да го прави непременно с любов, а не с чувство за онеправданост и натрупано озлобление. Тогава, мисля, Бог бързо ще помогне. В противния случай, ако избере да не търпи, би трябвало отново да го направи без озлобление, а със смиреното съзнание, че този кръст се е оказал непосилен за нея. Каквото и да избере, „жертвата” трябва да поеме пълна отговорност за своя свободен избор, защото само тогава страданията й ще принесат някакъв плод.