Вкъщи при мама, където съм расла и пасла, то ясно - всички съседи се познават, да поздравяваш при среща е желязно правило, което са ни набили в главите от деца, гледаше се с лошо око като проява на невъзпитаност, ако не поздравиш съсед или не отвърнеш на поздрав. Като се изнесох в София първо да уча, после се задържах да живея там, през годините съм сменила бая апартаменти под наем, но без да си нарушавам желязното правило. Нанеса се в някой блок, кооперация и като новодомец, добърденосвам наред всеки, когото засека във входа, стълбището, асансьора - де да знам кой е живеещ, кой гост или случаен, ама какво ще ги деля и да се излагам, то автоматизиран навик. И рядко някой не отговаря на поздрава. Обаче, случи ли се темерут, който се оказва, че живее там и редовно се засичаме във входа, изобщо не се отказвам. То си самсурничи и минава край мен като през турски гробища, аз си го поздравявам все по-ухилена и все по високо, все едно сме първи дружки. Някои екземпляри с месеци съм ги церила така, докато се научат барем да измучат едно "добър ден" от кумова срама. Лошите навици на другите не са причина да занемарявам собствените си добри навици.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите