С малко закъснение, но тогава не можах да го намеря.

Един разказ като за случая…

Когато хванеш Златната рибка


Когато бях дете, голяма част от времето си прекарвахме край реката. Започвахме от средата на май
и всеки ден стояхме с часове край буйното течение.
Чувствахме се свободни и пораснали без възрастни наоколо. Едва изчаквахме да дойде месец юни и, въпреки че водата беше още ледена от топящите се в планината снегове, се състезавахме кой по-рано ще се престраши да влезе в ледената вода.

В началото обикновено не издържахме повече от две минути и с посинели устни и настръхнала кожа изскачахме на брега. Там с тракащи от студ зъби обяснявахме един на друг, че днес водата е приятно топла и сме можели да изкараме поне още час-два, но понеже другите излезли.... Детска му работа! На повечето деца беше забранено да ходят на реката и
въпреки хитрините, всяка вечер ни разкриваха. Тогава шамарите, като възпитателно средство си бяха нещо нормално, но не си спомням да са отказали някого. На другия ден отново бяхме край реката. Привличаше ни като магнит.

Цяло лято, ден след ден. Понякога се правехме на рибари и с часове висяхме край брега с примитивните си въдици. Не улавяхме нищо, но това не ни пречеше да сме щастливи. Един ден все пак уловихме една рибка. Толкова малка, че се губеше в дланите ни. Никога не сме се надявали да хванем нещо, но ако все пак нещо се закачеше на
кукичката, трябваше да е поне десет метрова акула или пък кит, а не някаква невзрачна рибка.

След кратко съвещание я пуснахме обратно в реката. Когато порасне нека пак заповяда! И тогава ни стресна гласът й:

-То бива глупаци, бива, но такива като вас не съм срещала! Да хванат Златната рибка и да не я познаят дори! Застинахме за миг с увиснали уста.

Всеки беше чел
приказката, но те приказките са за децата. Ние вече сме големи и такива не ни минават!
Брегът обаче беше пуст и определено това не беше шега.

-То не се знае, кой е по-глупав! –обади се някой от нас.
-Да се хванеш на въдица с кукичка от карфица и бял конец за шиене, не е много умна постъпка! Пък и на всичко отгоре на кукичката нямаше нищо!
-Леле! Защо ли си губя времето с вас! Не разбрахте ли, че нарочно се закачих на куката. Омръзна ми вече! От сто години не съм изпълнила нито едно желание. Все ме хващат и ме пускат. Казвайте бързо вашите! Не е много по правилата, но от мен да мине.

Само че, вместо да я засипем с желания ние я зяпахме с отворена уста и не можехме да измислим нищо. Така и не разбрахме кога е отплувала. Не разказахме на никого за това. Само щяха да ни се смеят.

Когато се събирахме край реката, си припомняхме случката. И заваляваше дъжд от желания. Кое от кое по хубави, но моментът беше отминал. Не видяхме рибката никога повече.

С годините съм си спомнял за рибката и съм имал много желания. Всеки път различни. Установих, че желанията ми се променят заедно с мен. Накрая все пак успях да реша какво ще си поискам. Не съм ходил отдавна на реката и не обичам вече риболова, но ако някога отново хвана Златната рибка, ще пожелая нещо за моите близки.

Научих се, че е по-приятно да подаряваш подаръци,
отколкото да получаваш.

Какво ще си пожелаете Вие?

Трябва да сте готови с желанията. Златната рибка се
хваща само веднъж в живота.

автор - Владимир Кабрански (

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите