Винаги съм се чудила на парадокса...обираш банка и те осъждат на незнам колко години. Пречупваш човек, трепеш му душичката - нищо. Добре де, ама в единия случай си взел хартишки, липсата на които не води до кой знае колко непоправими неща. В другия е възможно да си объркал живота на доста хора и след пряко засегнатия. Казваш - наученото завинаги си остава у нас и никой не може да ни го вземе...от свят в свят и от живот на живот...А ако се поддадеш и се обезвериш някъде по пътя, какви деца ще отгледаш, какво ще посееш у тях. Като нищо да окепазиш още едно поколение, защото не си успял да му вдъхнеш кураж с твоята собствена умора. Ще кажеш - до човека е. Но не само. И това за мен е най-страшното.
И аз мога да напиша, че я обичам тази България. Обичам я и не мога да я сменя за нищо друго, защото тя е около мен като концентрични кръгове...пъро децата ми, родителите ми, приятелите ми, съседите, с които всеки ден пребитавам на тази територия, към която изпитвам силна принадлежност. Те носят същия геогравски манталитет като мен, участват в териториалната колективна памет - приличаме си. И понеже всички сме като скачени съдове и не сме равнодушни един към друг, правейки за тях всичко, което ми е по силите, респективно и те за мен, значи правим нещо за нашата България. По едно време в правенето се налага да се сблъскаме с данъчни, здравна каса, социални неправди, но в стремежа си да си помогнем борим и тях.
Колко много думи написах, само да не драсна клишето...всичко започва и свършва в самите нас.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите