Не, Тарти.
Нямаше да ми хареса. Наш що, със същите тия ръце, с които писа в не помня кой негов роман, че някой като пикаел и от 6 метра и 20 см. целел гърлото на бутилката, а пък в другия роман, пак не помня кой, гарвани си играели с далака на не помня кой герой, пък в третия, начи, така както ти мене ме гледаш сега, по гърба ми пролазват водорасли и после едва дишаме, пък в един разказ един мъртвец бил изхвърлен от морето, удавник, и всите жени от селото, Макондо, май се казваше, и те го взели този подут, пълен с рапани, миди, пясък и медузи, труп и го измили, нали, пък после старателно го подсушили, помниш ли, пък после, ако помниш, го облекли, много старателно, чорапи, ризка, гащи, панталонки, вратовръзка, сако, прическа, после го сложили в един ковчег и го оплаквали, докато мъжете им били на риба или плетели мрежи, пък после... не помня кво, но голяма любов, няма що. И ядем отровни черупки от кво беше? Бадеми. И после кво стана... после незнам си кой не ме обича и ме напуска, помниш ли... И ме напусна зарад не помня кво, а после цял живот ме тормози и ми праща некви мазни писма и цял живот сеньор Габриел пише за невъзможни либофи и накрая ти казва - ми, обичайте се. Ми, аре сектир, бе, мракобесник. Не, че не разбирам разликата между хора и литература, ама... аре, поспри се, бе, пън, нали умираш, бе альооооооооооооу, лъжец.)

Acropolis adieu