1.
В горната онтологична картина "Cogito ergo sum" може да се свърже с "обхватния човек", по-точно с неговата разумна страна. В същото време този "обхватен човек" преминава през и интегрира всички нива не само благодарение на разума, а и на чувства, осезания и други аспекти на човековото, които се намират под волеви или неволеви контрол и случване.
Разумът по принцип разсъждава като част от съзнанието, но радикалното в твърдението на Декарт е, че разумът разсъждава по начин, който води до обхващане на всичко. Затова тази формулировка има цялостна онтологична тежест, когато се свърже с "обхватния човек", а не просто като инстанция на част от онтологията, състояща се от съзнаването. Само по себе си съзнанието не е онтологически тотално, то е част от тоталното. Съзнанието (едва) заедно с това, което открива (и с тенденцията за пълноценно и всеобхватно откриване), ни дава "обхватния човек" и това е пълната онтология.
Този "обхватен човек" вече не е съзнание плюс още нещо (примерно факти за света), той е цялостно издигнато ниво на бъдене, интегриране на отделните нива, които разгледахме по-горе. Плюс това не сме сигурни, че инициатор на интеграцията и ръководител на посоката на интегриране е непременно съзнанието. Това по-скоро се случва като мета-феномен, част от който е непосредственото съзнаване. Конкретните въпроси, които задава съзнанието може да са просто примерен обозначител, като се използва една по-видима инстанция на този иначе по-комплексен случващ се процес (видимата част от айсберга).
Тоталната онтология непременно се случва с дълбока интеграция на света (към човека), а не просто чрез въпроси или факти, които съзнанието отчита за него. Това е по-голяма близост до света, отколкото съзнанието (в своята по-изолирана позиция) често си представя (считайки го за "външен", докато можем да кажем той винаги е "прилепен" и даже "проникващ"). Част от причината за това е, че съзнанието почти никога няма пряка видимост към "обхватния човек", дори и да има "осезание" за него. Това оставя съзнанието с незадоволителна представа за степента на интеграция, която съществува (това може да се подобри при определена медитация). Но въпросната степен не е заблуда, защото животът се случва именно през тази интеграция. Ние просто обособяваме нейната важност в онтологически пълноценно и оказва се тотално звено.
Това разглеждане също ни помага да разберем, че човек не просто е "спуснат във света", а той е включен в една онтологична структура, където със света са заедно в много по-"близки" аспекти. Тука въпросът не е само как най-обективно да изследваме този свят и дали такова смесване няма да ни обърка, а как всъщност изживяваме "бъденето" си във взаимовръзка със света. Обективното изследване също е възможно (евентуално при съответна дисасоциация, ако тя се налага, или не).
2.
Относно (онтология на ставането). Фактът, че нещата са в постоянна промяна не изменя ситуацията, че промяната на дадена форма, примерно човешкото, ще продължи да се случва в категорията на човешкото (или негово родово определено продължение). Тоест можем да мислим човешкото като налично в (онтология на бъденето), което вътрешно бива притеснявано от някакъв стремеж към becoming (ставане, промяна). Тука можем да допуснем различна степен на това вътрешно притеснение, дори възможността за пречупване и радикална промяна, но това няма да измени валидността на онтологичната картина. Значи въпросът за becoming (ставането) се свежда в голяма степен до въпроса за being (бъденето), с времето и промяната включени вътрешно в него. Дотук разликата е във формулировката.
Обаче, коя е качествената новост на ontology of becoming (онтологията на ставането). Това е първо събуждането на "желанието за ставане", разбирането на неговата сила и впоследствие все по-силна концентрация на вниманието на съществуващото в тази посока. Тоест ontology of becoming засяга преди всички и по качествено нов начин вниманието, желанието, избора, и нарастването на действието в една кохерентна (или отначало не) желателна посока. Перефразирано по друг начин, ontology of becoming e вид експеримент, който има потенциала да доведе до голяма промяна в онтологичното съдържание. От друга страна, засилването към becoming (ставане) в нещо, несъмнено се реализира най-добре с внимателен преглед на материала, който вече е наличен в дадения being (бъдене) с евентуален избор и примиране на част от него в посоката на becoming (решението за правилно насочване на вниманието, избор на коректни поддържащи стълбове на действието и т.н).
|