Двете големи идеи за смъртта:

Пълната тангента на втвърдени концепти, които ни поддържат до последния момент (пример: всеки познат начин да се умре).

Пълният кръг на вътрешна "мекота", която е преминала отвъд умирането (пример: няма, но всеки начин в е бил създаден тук).

Hе можем да изкажем позитивно определение за втората идея, защото няма нищо налично, което да я демонстрира. Aко изрека нещо от мен, то това ще премине в премине в първата графа. To ще е отсам само докато го създавам. Доколкото в пътя към смъртта съм в създаване, аз съм в кръга. Но ако съзнанието не може да учи, можем да го видим да продължава в тангента дълго преди фактуалната си смърт. Понякога съзнанието открива пътя на кръга в създаването на вариации върху установените концепти. Това е неговият собствен път.

Откъде сме сигурни, че втората идея съществува изобщо, щом не може да бъде демонстрирана фактуално. Тя е еквивалентна на самото ни протичане "вътре" в системите на тялото ни, и на по-абстрактно, но все така функционално ниво, "вътре" в живота ни. Това протичане има възможност "да научава - като себе си" поради свойствата на паметта. Защо това е кръг, ако е просто функциониране, схващано обикновено напред. И защо е свързано със смъртта, ако е просто съзнанието за живеене. Това е кръг, защото имаме връщане към себе си през паметта, свързваща миналото, в което се самосъдържаме и бъдещето, в което се самополагаме. По втория въпрос - регистрираното отвън мое живеене в света е всъщност живеене на външно утвърдените концепти. Светът не може да регистрира ново живеене. Така всяко истинско живеене умира непрекъснато в мен като част от неговата истинност. Когато го установя в света, то се превръща в част от канализираното, но фалшиво, "живо живеене" на конкретната система към която се захваща. Живеенето на света е това, което повтаря, че е живо. Повтарянето само прикрива факта, че то не е живо, а представлява една система. Ако се върна на мен, когато казвам че съм жив, аз не съм жив. Когато формулирам мисъл, тя вече е умряла. Животът (съзнанието) в мен се събира "капка по капка" от мъртвостта на вселената. Това е естеството на кръга и "нищото" в мен е в центъра на този процес (информационно и онтологически). Истинският ми живот живее, докато е нищо, защото давайки ми се в нещо незабавно се превръща в мъртъв придатък към моята система.