сигурно съм била доста смешна и объркана преди 4-5 год. като започнах обучението си по позитивна психотерапия...и още на една от първите сбирки ми възлагат да направя позитивно претълкуване на една жена /ама разбирай ми е "нарисуван" предварително портрета на жената. сама, разведена...с една голяма дъщеря, живееща далеч от нея, затворена жена, бих казала по думите които си спомням зле настроена към целия свят, включая и единственото си дете; вечни претенции към всички...абе просто сърдита на света...да не изпадам в подробности/ та....
мигам аз тъпо, ровичкам за какво да се хвана в тая жена , дет да изкарам на преден план и да разчупя...та оттам да ....разбираш ли
и мисля, мигам, мисля, мигам...и се изцепих: аби не мога...то тя тая жена нищо добро няма...

ама аз кат първолак, разбираш ли....много се бях стегнала..и хъката-мъката...си признах как нищо не виждам в нея дет да "става"

и не знам дали ще повярваш ама се изумих като ми показа треньорката откъде да започна, как да го подхвана...и в крайна сметка как да намеря "пътя"
изумих се и си казах: олеле Манче та ти си не в час бе моето момиче....ми погледни отдолу бе девойко, ми разкъсай тая черупка тука бе, че открехни бе...яяяяяяяя виж колко нещо имало дет да...таковата

разбираш ли?
от тия месеци тогава някак ми се завъртя копчето в друга посока...ввсяко нещо да се опитвам да "разбирам", да толерирам, да му кажа на човека: ей...ти си жив бе! и можеш да се усмихваш....ако щеш само на слънцето...и това е невероятно хубаво и толкоз много...

не се тормозя Лу, просто разсъждавам...и пак си вървя по пътеката
/тая сутрин много ми се приказва с някой/

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите