|
|
| Тема |
 Завърнах се, все пак... |
|
| Автор |
Sapiens (бивш Тъжен) |
|
| Публикувано | 30.06.03 01:57 |
|
|
|
Здравейте приятели! Както Gringo вече ви информира късно в неделя, след леко пътно премеждие ( пътьом за четвърти път за две години ми падна ауспуха...) се завърнах в Ботевград. Докато се поокопитя моя единствен останал приятел Injinera ( http://injinera.bgplus.com/na4alo.htm)и днешен шофьор ме покани на гости да отпразнуваме началото на новия ми живот. Естествено, в къщи , след два месеца отсъствие можете да си представите какво заварих... Така или иначе, седнах на компютъра след 00 ч. Изчетох всичко в клуба и дълбоко се замислих какъв нов ник да си измисля. Реших да се върна към стария си ник, който години вярно ми е служил - Gotin, но той се оказа зает, уви... Реших, че най-много от всичко съм човек и ви се представям с новия си ник - Sapiens.
Мили приятели, хора, знаете ли колко ми е трудно да изразя това, което е в душата ми, огромната благодарност към всички, които с думи или просто мислено ме подкрепиха в тежките за мен моменти, тези, които знаеха, че отивам на много рискована и много тежка операция, тези, които знаеха какво се случи с мене преди това и чиито топли думи ми дадоха сили да продължа...
Тежката операция мина. Доколко успешно само бъдещето ще покаже. Но в трудния възстановителен период, когато шока от операцията бавно отминава, но на негово място се намества ужасът от предстоящата самота, мислите, че всички са те изоставили - деца, близки и роднини, уж добри приятели, просто всички... И започваш да си задаваш въпроса дали е била необходима тази операция изобщо... И изведнъж ти съобщават, че имаш посещение.
Излизаш и виждаш четирима абсолютно непознати хора, които приятелски ти си усмихват... Всъщност останалото го знаете от дедо Андро и Gringo.
Това, което не знаете, е, че тези хора за кратко време ми възвърнаха вярата в хората, вярата в доброто, чувството, че не си сам на този свят...
Това, което никой не знае, е, че след като си тръгнаха, гледайки отдалечаващата се кола и приятелските ръце, махащи за сбогом за пръв път от два месеца и половина откакто съм в болницата не удържах сълзите си и си поплаках на воля. И досега душата ми е пълна. Отдавна не съм се чувствал толкова щастлив. Благодаря ви, приятели! Сълзите ми изникнаха при мисълта колко много хора в този озлобен и отчужден свят се нуждаят от един такъв жест на топлота и приятелство...
Мили приятели от клуба нека си даваме приятелство и топлота не само виртуално, нека това приятелство, което получих да получат още много хора, които, сигурен съм, остро се нуждаят от него.
| |
| |
| 
|
|
