|
Айдеееее, още една седмица почна. Искам да ви запозная с един сръбски автор - страшно ми харесва, казва се Дарко Калезич. Ето ви един разказ от него. Малко е много тъжен, ама тя и тъгата по хората ходи... Повече на .
Лебедова притча
- Акомола-а-а-то-ри-и-и! Старо железо, тенджери, тигани и капа-аци-и-и к’пува-а-а-а! – точно между двете ми уши се провлече последният днешен зов на бай Живадин и откънтя надолу по влажната улица, като залепваше падналите листа с цвят на мед от тротоара върху заключените врати на задрямалите къщи, натежали от непрестанните есенни дъждове. Отново нищо не намерихме – като че ли никъде няма жива душа. Няма никой да покаже главата си навън дори да ни напсува, а камо ли да изнесе някоя непотребна вещ.
- Ех, мой Лебеде, в касапницата ще ти е краят, струва ми се. Искаш бадева да те храня, а? Сам виждаш – работа няма, не съм ти виновен аз. Хич не ме гледай с тия големи очи, ами тегли каруцата към къщи! – прошепна бай Живадин и покри гъстите си вежди под ямурлука, но аз успях да хвана една жалостна нотка в погледа му.
Както си текат месеците, той все по-често ме заплашва, че ще ме даде в кланицата да ме направят на салам. Сякаш аз съм виновен за това, че хората не изхвърлят нищо повече и че каруцата дрънка празна по пътя, като поклаща безработния арабаджия. Няма ги повече онези времена, в които едва жив влачех до вторични суровини пълна каруца, а бай Живадин ме черпеше с чувалче царевица. Отминаха тия времена – нито стока има, нито препълнена зобница.
Отвъд калдъръма на постланите улици на Звездара, наобиколено от къпинови храсти по периферията си, ни очаква свитото Орловско населие, а в него – къщичка, оплетена от върбови клонки.
- Умен си ти кон, няма що, сам се връщаш вкъщи – погалва ме по щръкналите ребра господарят с дланта си...
- Тате, донесе ли нещо?! – през писъка на ръждясалите панти на вратата изскочиха Елвис и Скокльо с разчорлени коси и сбръчкани лица.
- Абе аз пак ви намирам да спите, ще ви се не види и мързеливците! Казах ли никой да не ляга на сламеника, преди да е донесъл пари – казах. И какво...?! – над измачканата шапка на бащата изскочиха наежилите му се вежди, през които жилещо се стрелваше разсърденият му поглед.
- Ех, Живадине, утепай ме, ама не ста’а нищо от нашийо бизнес! Каква ти свирня, кат’ не можеш да влезеш у автобусо. Такава тарапана, като че ли пътуват за рая, а не за Площада на републиката! Не мога дори да разтегна акардионо, а горкия Скокльо госпожите го удушиха със задниците си. Каква сладка смърт – няма въздух – не можеш дъх да поемеш, а камо ли да пееш – пробвай и ш’ видиш! – ръкомахаше по-големият Елвис, като мимоходом вадеше сламки от къдриците на брат си и ги хвърляше пред разкрачилия им се баща.
- Я постели слама на Лебед, дай му вода и изчезвай от погледа ми, а ти, Скокльо, още утре – на училище! Като няма работа – барем да учиш четмо и писмо, – вратата отново изскрибуца и лакомо погълна уморения бай Живадин.
- Виждаш ли, ма кранто, к’во ми пра’и дъртако – нищо не верва, да се утепаш – навлече “музикантът” Елвис шапчица на смачканата си коса, докато минаваше край мене.
- Скокльо, да на’раниш кончето, чуваш ли!? Аз отивам при Божидар на един белот... – измъкна се Елвис зад него и потъна в паяжинения сумрак, който с тънки нишки вече се разстилаше по плетовете на калния сокак.
- Я го остави, знаеш, че е ненормален, мой Лебеде, я ела – набута Скокльо в зъбите ми бучка захар – аз ш’ тъ напоя. Гледай – и царевица съм ти цапардосал, ако знае Живадин, ще ме убие като муха, – а златните зърна заблестяха в очите ми. Ако не е Скокльо досега да съм забравил какво е това царевица. “Боже мой, крадена е” – разбунтува се в мен пробудилата ми се съвест, ама няма да пукам от глад я – и ушите ми се спуснаха до ръцете на малчугана. Той страшно обича да ме почесва по врата и да ми сплита сивата грива на плитчици. Като го прави, той най-често си тананика някаква песничка, която така – без думи – подсеща на молитва на самотник. И аз обичам Скокльо и му показвам, че не е сам на тоя свят, ако изобщо конската компания означава нещо за него. Качвам го на гърба си и полека го понасям по полето. Дъхът му зачестява, сърцето му тупти в гърдите, а молитвата става все по-силна.
- Дий, дий, – излитат стрели от гърлото на момчето, докато подскача по гърба на въображаемия жребец, който го носи със скоростта на мълния.
- Отвори крилете си, Лебеде, разпери ги – гальовно се прилепи към врата ми малкият, а аз още повече забавих ход по стръмното, като боязливо търсех твърда почва в тъмнината. Изведнъж изпод нас земята се отрони, а ноктите на Скокльо се забиха във врата ми. Сграбчих небето с предните си крака и хукнах в бездната.
- Лети, Лебеде, лети-и-и! – изкрещя Скокльо в пропастта.
Наистина летях, ама надолу. Безнадеждно захващах с краката си празнотата, която ни поглъщаше. Водовъртежът ни въвлече в бързея си. Като люспа, вкопчен във врата ми с ръце и крака, малчуганът викаше крилата да се разперят.
- Ти само ги разпери, Лебеде, те са тук! Опитай!!! – обля ме дъжд от стрели, изхвръкнали от гърлото му.
Съвсем изгубен, тежък като хвърлен камък, аз си помислих за разперените сребърни криле, за които Скокльо често ми говореше, докато ме галеше по хълбоците, “откъдето те ще се пръкнат голе-е-ми, гол-е-е-еми”. И ето – дето викаше господарят “чудеса се случват” – изведнъж ние се строполихме с трясък върху въздушна възглавница. Не вярвах на конските си очи. Слузести, току що освободени от хълбоците ми, младите криле посякоха свирещия въздух и ни понесоха през подивелия облак.
- Браво, Лебеде, сто години да живееш, хайде, лети сега!!! – задави се от щастие малчуганът, докато ме гъделичкаше по врата с целувките си.
Политнах над гората и достигнах до върха на Звездара, а пред мен се отвори като на длан Белград. Милиони крушки озаряваха улиците като отразени във вода звезди. Гори и небето, и земята, а Скокльо продължава да писка. С тропот протичахме няколко кръга и се спуснахме в Живадиновия двор. От къщата се дочу:
- Добре бе, ти ще си лягаш ли вече или да взема пръчката... – и момчето – щастливо, треперещо, закрачи през скърцащата врата, за да си легне.
... Задушната дълга нощ, пълна със стада облаци, които вятърът прогонваше на югоизток, изцяло изнурена, все пак издъхна в сивотата на утрото. Като малко привидение в скъсана пижама, влачеща се върху босите му ходила, от задрямалата къща на пръсти се измъкна Скокльо и ми бутна под езика шепа захар.
- Това е последното, Лебеде – на, мой красавецо, таа-каа! Я да отидем до върбалака да видим Кая и другите.
Отдръпнах главата си от ръцете му и погледнах вратата, която с болезнено скърцане полетя да се тресне. Малкият беше по-бърз, а трясъкът се чу само в моята глава, така че аз се затресох – целият до опашката. Скокльо дяволито ме погледна, внимателно затваряйки бравата, зад която продължаваше да царува утринният сън на останалите.
- Не се бой от Живадин, Лебеде, ти поне го познаваш – само крещи, врява вдига – за да видим, че той е чорбаджията. Знам, че те заплашва с кланица, ама ти не се притеснявай, той не смее да го направи – знае, че ни ‘раниш. Аз те пазя – задраха ходилата му по гърба ми – и никой не може да те пипне! ‘Айде сега към върбалака, мой красавецо, летиии!
С ценния товар на врата си, като сухо листо направих няколко кръга по небето на Звездара и се спуснах в дунавския върбалак, където Скокльо отиваше често с мен “да види Кая и другите”. Най-първо отиваше до една върбичка, нежно разтваряше клоните й, които като водопад се стичаха навсякъде около тънкото й стъбло и клекнал в тревата, скрит от целия свят, шепнеше нежности притиснат до оросената кора на шумящото дърво. Мая-Кая, както той наричаше майка си още докато започваше да изговаря първите си думи, за него не е на небето, както понякога баща му разнежен му обяснява, ами тук – в треперещия върбалак, и то – тя е именно тази най-красивата млада върба в гората. Висока, тънка, с ухаещата си дълга коса тя и сега обхвана малката клекнала фигура, като я полюшкваше и я защитаваше от резкия утринен мраз. Докато шептеше молитвата си, малчуганът остави насълзения си образ на златистите клонки, които нежно се обвиха около него, изплитайки тъничък пашкул от листа.
Ей, много продължи това галене – отново си помислих за Живадин – какво ще правим – ако се събуди и не ни намери няма да ми се размине кланицата – профуча през главата ми остра мисъл и следи кръвта във вените ми, а задните ми крака изтръпнаха и се схванаха. Никога на салам! – изгърмя всичко в мен. По-добре и аз да завърбея като Мая-Кая, дето точно сега милва любимеца си или като стария дядо Столе, главата на семейството – ето го – пън-великан, обкръжен с млади върбови издънки, заел половината полянка с ширината си. И приживе той беше човек с широка душа и около него вечно се чуваше детски смях. Ето я и баба Стана, точно до своя Столе. Тя, горката, завърбя от мъка по-малко от месец след неговата смърт.
- Не мога, деца, не мога повече без него – говореше тя в усещане на собствената си кончина, докато другите я успокояваха, че болката ще мине. – Нека, карай, половин век живяхме заедно, не мога сега да го оставя сам. Бързо и аз ще го последвам, ще си ме вземе добрият Бог.
И набързо след това, като успя да избегне от заспалите очи на сина си и на внуците, като сянка тя се сля във върбалака в търсене на място до своя драг. За да я посрещне с добре дошла, той беше протегнал към нея няколко млади вейки, които сега – така, както тя се е надвесила над него – я прегръщат вряло, по младежки. Е, и тя не му остава длъжна. Навела се над главата му, тя му помага и тук, във върбалака, заела защитна поза. Със скърцането на старите си клони, като надвива вятъра, тя говори:
- Ето ме, Стояне, с тебе съм...
Недалеч, завърбели, шепнат и другите членове на голямото някога семейство. Чворести, изломени и прогнили от тежкия труд, като вплитат клоните помежду си, те наваксват времето, изгубено по боклуците, вторичните суровини и стоварищата.
Задните ми крака, забодени в калния пясък на брега, вече са покрити с дебела върбова кора на бразди. “Изобщо не боли докато утробата ми се вдървява”, помислих си, разпервайки криле – Скокльо ще бъде горд със своя герой.
Излязъл от майчиния скут, той спира, за да види какъв ще бъда като остана тук. Вдигам се на задните си крака колкото мога по-високо и го поздравявам с цвилене. То се превръща в кършене на кора, а дъхът заскриптява надолу по Дунав. Вместо грива, вълнуват се златни клонки, а предните ми крака – два силни клона – пробождат небето над насипа.
Въодушевен Скокльо плясва с ръце.
- Колко красив завърбя, Лебеде мой! Ще летим ние и напролет над реката, не се притеснявай, само малко да се затопли – тук съм. Пази моята Кая от гърмове и не позволявай на вятъра да сломи крилата ти. Остани с Богом до напролет – погали ме малчуганът по чворестите хълбоци и изчезна по пътечката през високата брана от земя.
Издигнат над пенливите корони на дърветата, аз наглеждам широката река и небето над върбалака в очакване на топлите дни и на Скокльо да заяха своето крилато стъбло, своя крилат Лебед.
|
Нова седмица - нов късмет
