Обичам да те гледам отстрани,
когато ти със другите говориш
и цял на другите принадлежиш,
и цял си в техните съдби разтворен.

Аз гледам с тайна нежност отдалеч
лицето ти – ту светло, ту сърдито,
с очи сурови и с очи добри –
но винаги открито.

Сега не си при мен. Сега си там.
И може би дори си ме забравил.
Но аз те давам, давам на света –
това е твое мъжко право.

Забравяй ме, за другите мисли,
опитвай се земята да нарамиш,
лети!
Обичам те такъв.
И оня миг ми стига само,

когато през лица и гласове
очите ти внезапно ме намират –
и ослепявам, и сама слепя,
и земното въртене спира...

Станка Пенчева

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите