|
"Безумна луна" от Джим Бъчър
Откакто през пролетта един черен маг предизвика гангстерска война за контрол върху разпространението на дрога, сътрудничеството на единствения практикуващ магьосник в Чикаго, Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, с Отдела за специални разследвания на полицията е секнало, а с него и доходите му. Повече от месец основният му работодател (и близък приятел), лейтенант Карин Мърфи, не го е търсила за консултации. Дали защото е изгубила доверието му, или защото чудовищата са обявили стачка?
През есента обаче стават поредица убийства, извършени по пълнолуние, и Карин търси съдействието на магьосническия еквивалент на Филип Марлоу. На местопрестъпленията са открити следи от лапи, а жертвите са разкъсани на парчета. Върколаците съществуват ли? Върколаци, които скачат през прозорци и нападат гангстерски телохранители в недовършен строеж на увеселителен клуб. Сдъвкано тяло насред локва кръв на грубия под. И още - хексенволфи, ликантропи , лу-гару, териоморфи...
Полудял агент, който вади пистолет и стреля на месо. Малко в стил кунгфу, малко в стил уестърн и няколко съвсем сериозни заплахи. Дотук... нищо повече от най-обикновен работен ден за единствения истински магьосник на Чикаго. Но както винаги при срещи със създания от Небивалото, нищо не е такова, каквото изглежда. Е, защо се учудвате тогава, че Хари Дрезден не може да си намери приятелка?
Джим Бъчър е изключително популярен писател, често заемал първото място в листата с бестселъри на Ню Йорк Таймс. Известен е с поредиците си съвременно фентъзи "Досиетата на Дрезден" и класическо фентъзи "Кодекс Алера". По "Досиетата на Дрезден" е създаден едноименен тв сериал (с продуцент Никълъс Кейдж).
* * *
Мърфи отказа да я закарам с моя стар фолксваген – синята костенурка.
Всъщност тя отдавна не е синя. Една от вратите е заменена със зелена, а другата e бяла, защото някакво същество с яки челюсти ги беше повредило. Гюрукът беше унищожен от огън и автомонтьорът, при когото ходя, Майк, го замени с друг, от червена кола. Най-важното бе, че костенурката вървеше, макар и не много бързо, и аз се чувствах добре в нея. Майк каза, че този модел фолксваген се поддържа най-лесно, и затова още я карам. В движение е осем-девет дни от десет. Което е направо страхотно.
Всички уреди имат склонност да се повреждат, когато наблизо има магьосник – щракна ли ключа, крушката изгаря. Когато преминавам покрай улична лампа, тя примигва и престава да свети. Около мен всичко се разваля, включително и автомобилите.
Не мисля, че беше много разумно от страна на Мърфи да рискува своята кола, когато можеше да използва моята, но тя каза, че ще поеме този риск.
Тя си мълчеше, докато подкара своя сатурн, най-напред по булевард "Кенеди", а след това към предградието "Роузмонт". Наблюдавах я малко неспокойно, докато пътувахме. Очевидно бързаше, защото поемаше твърде много рискове, засичайки другите коли, и се принудих да си сложа колана. Поне не бяхме на нейния мотоциклет.
– Мърф, къде е пожарът? – попитах аз.
Тя погледна към мен.
– Искам да те заведа там, преди да пристигнат другите.
– Журналистите ли?
Не можех да не вложа известно отвращение при произнасянето на думата.
– Няма значение – повдигна рамене тя.
Намръщих се, но не казах нищо повече – тя също не продума. Изминахме целия път в мълчание, напуснахме булевард "Кенеди" и спряхме на паркинга пред незавършения строеж на някакъв търговски център. Излязохме от колата.
Над главите ни прелетя ниско реактивен самолет, насочващ се към летище "О`Хейър", само на няколко километра на запад. Хвърлих му един бърз поглед, а после се намръщих на Мърфи, след което униформен служител на реда ни поведе към зданието, оградено с
полицейска лента. Осветлението беше обилно, а отгоре блестеше луната в почти правилна окръжност. Докато вървях, а разветите поли на моя дъстер се удряха в крачолите ми, хвърлях огромна, тромава сянка, която надхвърляше по размери доста по-скромните очертания на Мърфи пред мен.
– Мърфи, не сме ли извън пределите на Чикаго? – попитах аз.
– Да – отвърна рязко тя.
– Аха, следователно сме извън вашата юрисдикция, поне формално погледнато.
– Хората имат нужда от помощ, където и да се намират, Дрезден. След като се случиха няколко убийства в Чикаго, можем да погледнем и на това първи. Освен това съм се разбрала с местната полиция. Така че – спокойно.
– Няколко убийства? – попитах аз. – Няколко? В смисъл на повече от едно? Мърфи, почакай малко.
Но тя не спря. Вместо това ме въведе в едно здание, което все още беше в строеж, макар че отвън изглеждаше напълно готово. Някои от прозорците бяха заковани с дъски. Едва когато се приближихме съвсем, успях да видя надписите над главната врата.
– "Варсити"? – изрекох аз, след като го прочетох. – То не изгоря ли миналата пролет?
– Ъхъ – каза Мърфи, поглеждайки ме през рамо. – Обаче ето го пак – на нов адрес и в нова сграда.
Шефът на чикагската мафия, Джони Марконе – Джентълмена, владееше улиците. Той пазеше центъра от всякакви груби действия и бранеше интересите си в предградията, като например тук, в "Роузмонт". Миналата пролет, когато се изправих пред него в предишния му клуб "Варсити" във връзка с разпространението на един смъртоносен наркотик, заведението изгоря до основи.
След като историята приключи, се разнесе слух, че разпространителят на дрогата бил враг на Марконе и аз съм го ликвидирал по негова заповед. Не отрекох тези приказки. По-лесно е да оставиш хората да си приказват, отколкото да се наложиш на Марконе.
Вътре в зданието подовете бяха недовършени. Някой беше включил силно работно осветление и вътрешността бе залята от ярка бяла светлина. Навсякъде имаше прах от мазилка. По тезгяхите бяха разхвърляни инструментите на работниците, а отстрани чакаха кутии с боя и торби с нови четки. Не видях кръвта, преди Мърфи да протегне ръка и да ми попречи да стъпя в нея.
– Събуди се, Дрезден – каза тя с тъжен глас.
Спрях и погледнах надолу. Кръв. Много кръв. Започваше близо до крака ми и петното, което приличаше на протегната ръка на давещ се, бе оцветило пода в яркочервено. Проследих го чак до локвата, почти два сантиметра дълбока, която заобикаляше купчината разкъсани тъкани и плът, останала от трупа.
Стомахът ми се разбунтува, заплашвайки да изхвърли част от пържолата, която бях погълнал преди малко, но успях да го успокоя. По моя преценка трупът беше на мъж, около трийсетинагодишен. Бил е едър човек, с късо подстригана остра коса. Беше паднал на едната си страна и лицето му бе обърнато настрани от мен. Ръцете му бяха свити около главата, а краката – прибрани към корема. Неговото оръжие, малък автоматичен пистолет, лежеше на около два метра от него, недосегаемо за жертвата.
Заобиколих тялото, за да видя лицето.
Който и да беше го убил, не е бил човешко същество. Лицето му липсваше напълно. Устните му бяха отхапани и можех да видя оголените окървавени зъби. Носът му беше откъснат и част от него висеше настрани към пода. Цялата глава беше безформена, като че ли върху скулите е била упражнена огромна сила, а черепът беше изкривен.
Очите му ги нямаше, изтръгнати от главата. Отхапани. Около празните орбити имаше дълбоки разкъсвания, причинени от остри зъби.
Стиснах силно очи. Поех дълбоко въздух. След това още веднъж. И още веднъж. Това не ми помогна. Трупът смърдеше, от разкъсаните му вътрешности се излъчваше болнава, гнусна воня. Стомахът ми се опита да се изкачи в гърлото, да изскочи от устата и да тупне на пода.
Спомнях си и други подробности дори със затворени очи и започнах да си ги подреждам наум за по-късно. Сакото и ризата на жертвата бяха разкъсани на дълги кървави ивици по дължината на ръцете му, докато се е отбранявал. Ръцете и краката му бяха пихтия от кърваво месо, а дланите и пръстите – грубо откъснати, като чукани. Извивката на тялото криеше корема, но точно оттам изтичаше тази кръв, а вонята потвърждаваше, че е бил направо изкормен.
Отвърнах се от трупа и отворих очи, фиксирайки пода.
– Хари? – обади се Мърфи от другата страна на тялото.
В гласа й не се чувстваше твърдата нотка, която присъстваше цялата вечер. Тя не беше помръднала от мястото си по време на целия ми оглед.
– Познавам го – казах аз. – Или поне така ми се струва. Ще трябва да проверите зъболекарския му картон или нещо друго, за да сте сигурни.
Усетих недоволството в гласа й.
– Да. И кой е той?
– Не му знам името. Винаги му казвах Спайк заради прическата. Той беше един от телохранителите на Джони Марконе.
Мърфи запази за малко спокойствие, след което каза рязко:
– По дяволите!
– Какво, Мърфи?
Погледнах обратно към нея, без да спирам погледа си върху сдъвканите останки от Спайк.
Лицето й изразяваше загриженост за мен и в сините й очи имаше нежност. Тя веднага го промени, все едно сянка премина по него, чертите се изгладиха и станаха неутрални. Предполагам, че не е очаквала да се обърна към нея.
– Огледай наоколо още малко – каза тя. – След това ще поговорим.
– За какво да се оглеждам? – попитах аз.
– Ти си знаеш – каза тя. След което добави тихо, шепнейки, за да не я чуя: – Надявам се.
Върнах се към работата си и огледах помещението. Един от прозорците беше счупен от едната страна. До него беше катурната маса с изкривени и огънати крака. Приближих се до нея.
Всичко наоколо беше посипано с натрошени стъкла. Тъй като парчетата бяха вътре, вероятно нещото беше влязло през прозореца. По някои от тях имаше следи от кръв. Взех едно по-голямо парче и го разгледах. Кръвта беше тъмночервена, все още не съвсем изсъхнала. Извадих от джоба си бяла носна кърпичка, увих с нея парчето и го пуснах в джоба на шлифера.
Изправих се, обиколих наоколо и внимателно разгледах прахта по пода. На едно място той беше съвсем изметен, като че ли там се е разиграла борба, без да е проливана кръв. По-встрани, където светлината на халогенната лампа едва достигаше, подът беше залян от лунна светлина и блестеше като сребро. Наведох се над него.
В центъра на лунното петно съвсем ясно се виждаше отпечатък от лапа, голям почти колкото дланта ми. Приличаше на кучешка. Драскотините около нея можеше да са оставени от големи, остри нокти.
Погледнах през прозореца към почти пълната луна.
– О, по дяволите! – въздъхнах аз. – По дяволите!
Мърфи се приближи към мен и ме погледна мълчаливо, очаквайки да кажа нещо. Облизах устните си, изправих се и се обърнах към нея.
– Имаме проблем.
– Не се будалкай. Слушам те, Хари.
Кимнах с глава по посока на прозореца и започнах да изброявам:
– Нападателят вероятно е проникнал оттук. Спуснал се е към жертвата, нападнал я е, избил е настрани оръжието й и я е убил. Кръвта по прозореца е негова. Те са се борили за кратко, ето тук, където прахта бе разчистена. Спайк се е отскубнал към вратата, но не е успял да я стигне. Преди това е бил разкъсан на парчета. – Обърнах се към Мърфи и я изгледах важно. – Има и други убийства, извършени по същия начин. Вероятно преди около четири седмици, когато отново е имало пълнолуние. Това са другите убийства, за които спомена.
Мърфи ме погледна в лицето, избягвайки очите ми, и кимна с глава.
– Да, точно преди четири седмици. Никой друг не обърна внимание на пълнолунието. Само аз.
– Хм, тогава трябва да видиш и това – казах аз.
Заведох я до прозореца и посочих следата от лапа в прахта точно под него. Тя я огледа мълчаливо.
– Хари – попита ме след минута, – върколаците съществуват ли?
Тя отметна кичур коса от бузата си, някакъв дребен и странен за нея жест на уязвимост. След това скръсти ръце на корема си, като че ли й беше студено.
Кимнах.
– Да. Не са като тези във филмите, но съществуват. Мисля, че си имаме работа именно с такъв.
Тя пое дълбоко въздух.
|
"Безумна луна" от Джим Бъчър
