Последният
от Иван Русланов

Разказът е носител на специалната награда в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2012, връчвана от семейство Мелконян и приятели.



Андрей се събуди, както всяка сутрин. Огледа мрачната стая. Беше сам. И все още жив. Стъпи на земята и усети безнадеждността, лъхаща дори от протрития килим. Бързо мина през банята, за да се измие. Погледна в пукнатото огледало. Оттам го гледаше едно бледо, тъжно лице. Две очи, изгубили надеждата за щастие. Непознатият в стъклото сякаш щеше да протегне ръка. Да изпроси поне една стотинка обич за себе си.

Мъжът извърна лице и заби поглед в земята. Вече десет години той беше единственият жив човек на тази планета. Последният. Една разпадаща се стрела, забита дълбоко в сърцето на човешкото съществуване.

Андрей помнеше като бял ден. Унищоженията, убийствата, виковете за помощ… Магьосникът, който разкъсваше живота и го запращаше като ненужен отпадък в боклукчийската кофа на смъртта. Огромните блокове се рушаха върху невинните. Децата плачеха в ръцете на майките си. И онзи лъч, който разцепи небето. В същия миг мъжът се бе събудил отново в апартамента си. Жив. Погледна през терасата. Нямаше никой. Дори труповете не бяха осеяли земята като прекършени клони на пролетно дърво. Онзи зъл магьосник беше изпълнил заканата си. Пробуден по време на някакви разкопки близо до Царичина, той също бе представител на една изчезнала раса. Беше вкусил от ледената самота тъй, както Андрей поглъщаше от нея сега. В началото магическото създание бе дружелюбно с всички. Дори с пресата, която непрекъснато го замерваше със своите пиперливи въпроси и фотосветкавици. До един момент, в който неговата тъжна добронамереност не се превърна в коварство. Съществото искаше да унищожи хората. Да отмъсти за изгорените вещиците през Средновековието. За всички онези отхвърлени странници, които бяха убивали магичното в себе си… С надеждата, че като се превърнат в човешки роби, ще бъдат приети в капризния свят на хората. Неговата мъст обаче подмина един, единствен човек. Младият мъж и до днес не знаеше как бе оцелял. Помнеше онзи миг преди края, в който сградите се разпадаха, смачквайки под огромните си парчета беззащитни хора. И онзи изгарящ пламък, притъпил всяко чувство. Сякаш само миг по-късно Андрей отново се събуди, за да разбере, че някак бе оцелял.

Злият магьосник беше изчезнал. Младият мъж го проклинаше, задето го бе обрекъл на самотен и безсмислен живот. Може би този свръхестествен злодей бе имал точно такова намерение. Да превърне последния човек в един мъртъв самотник, който всяко утро да се ражда, за да умира, окован във веригите на една незаслужена присъда. За какво му беше да живее в пуст свят, заедно с останките на човешки изобретения? Да, имаше решения, които можеха да успокоят мъките. Андрей можеше да се самоубие по всякакъв начин. Но нямаше смелостта за това. Всеки ден живееше с опитомената омраза към магьосника и с една дълбока празнота.

Последният човек обиколи много места по света. Та нали всичко беше безплатно — бензинът, спортните коли, милиардите на богатите копелета… Никъде обаче не успя да намери дори един като себе си. И парите изгубиха своята стойност. Блясъкът на лъскавите вещи се превърна в пепел. Какво бе един човек без онези, които го обичат? Какво бе без забързаните хора около себе си, без шума на полуделия град, без дома, където го чакаше семейството. Една разкъсана, сломена душа, за която фаталният край щеше да е щастливо начало. Беше решил всеки ден да бяга в различна посока. Да търси, да обича всяка малка надежда, осмелила се да просветне в края на зловещия тунел. Но не намери нищо. Стана още по-близък със самотата.

Тази сутрин той отново беше решил да бяга. Ей така, колкото да запълни безкрайните часове на своя мъртъв живот. Към някоя друга далечна посока. Там, където слънцето все още не бе залязло.

Втурна се към изхода на поредния хотел. Без багаж. Без излишен драматизъм. Защото знаеше, че отдавна всичко бе изгубено.

Излезе на улицата. Тръгна напред. И тогава едва не се сблъска…

…с друг човек.

Двамата се подминаха. Затичаха в различни посоки. Като слепци, бягащи към нищото. До тях имаше и други. По тротоара, на пешеходната пътека, някои — свели глави върху стълбовете на счупените светофари. Подминаващи се. Невидими един за друг. Уморени от тишината около себе си. Те не усещаха чуждото присъствие. Нямаше смисъл. Техните сетива бяха притъпени от собствената им болка. От егоизма, който толкова време бе кършил животите им. От онова желание „да имаш“, превърнало доброто в демоде. Не само мозъците им, чувствата бяха отказали. Дали на късо от човешка суета.

Магьосник наистина имаше, но той не бе убил никого. Искаше да помогне, да прати послание на хората, че е време да спрат да унищожават. Но дойде прекалено късно и видя единствено създанията, които ампутираха сърцата си. Докато не заслепиха своя свят. Дори с всичките си свръхестествени сили, магът нямаше какво да направи. Изпарѝ се, както всяка надежда, задушена в желязната хватка на безразличието.

Андрей подмина още един човек, след което още един и още един. Те също си мислеха, че са последните. Всички бяха попаднали в илюзията на един апокалипсис, който сами си причиняваха. Човешките тела се бяха превърнали в рапани. В тях се долавяше единствено ехото от един отдавна изгубен живот. Хората бяха загубили битката със самите себе си.



Утре в сайта: „С аромат на ванилия“ от Иглика Николова — Ступак, заел 4-то място (поощрителна награда) в Конкурса за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2012.

В края на седмицата — неделя, 17 март 2012 — ще бъде отворена анкета, в която читателите ще могат да гласуват за любим разказ от първата десятката в класацията.

Иван РуслановИван Русланов е роден на 18 април 1991 г. Студент втори курс по специалността Журналистика в Университета за национално и световно стопанство. През 2008 г. печели наградата „Фен автор на годината“ от Клуба за фентъзи и хорър „Конан“ и оттогава започва по-сериозно да се занимава с писане. 2010 г. печели конкурса „Търся издател“ на фондация „Буквите“ и през 2011 г. издава дебютния си роман „Черният ангел: Раждането на един от нас“. Освен литературата не забравя и журналистиката, като пише за различни сайтове и работи във вестника на университета.