|
"Зигзаг" от Хосе Карлос Сомоса
В отговор на:
"Зигзаг" е поредният роман на Сомоса, в който той майсторски подлага читателя на екстравагантни изпитания. Докато следва физика в престижен европейски университет, Елиса Робледо е поканена да участва в таен проект, целящ да манипулира суперструнната теория. Това е невероятен шанс за амбициозен млад учен, шанс да види с очите си далечното минало: динозаври, бродещи по земята, живота през каменната епоха, разпъването на Христос... Но експериментите на екипа тръгват в неочаквана посока и нещо страшно се събужда.
Днес, години по-късно, бившите колеги на Елиса измират един сред друг. Кошмарът, който са зародили, играейки си с времето, взема своя смъртен данък. Единственият днешен шанс на Елиса, единствената й надежда да оцелее, е като разбули зловещата истина, криеща се зад гърба на науката.
"Ако приемем разделянето на писателите на последователи на Чехов или на Борхес, аз, разбира се, съм от втората група. Предпочитанията ми са към литературата, която не приема себе си сериозно, която играе с текста и с читателя -- накратко нереалистичната литература. А Борхес, Калвино, а така също Стърн и Кафка, са за мен главните източници на влияние." Така определя себе си испанският писател Хосе Карлос Сомоса, роден в Куба в 1959, преселник в Испания от 1960 г. Лекар по образование, специализирал психиатрия, през 1994 г. Сомоса се отдава изцяло на литературна дейност. У нас с голям успех са издавани романите му "Пещерата на идеите" и "Клара и сянката".
Последният роман на Хосе Карлос Сомоса ("Ключът към бездната") ми хареса достатъчно, за да ме накара да прочета нещо друго от този непознат за мен испански автор. Спрях се на "Зигзаг", защото резюмето ме заинтригува и се оказа, че съм направил чудесен избор. Не съм чел по-старите книги на Сомоса, но съм склонен да вярвам, че това е най-добрата му книга, защото трудно мога да си представя, че е способен да напише нещо по-добро.
"Зигзаг" е научно-фантастичен трилър/хорър, в който се разказва за ужасяващите последици от едно пътуване във времето. Група брилянтни физици създават машина, която им позволява да надзърнат в миналото. Целта им е да видят как са изглеждали динозаврите в действителност, да открият защо са изчезнали и да се уверят, че Исус Христос е съществувал. Правителството, разбира се, е силно заинтригувано от проекта им и го спонсорира, защото се надява, че ще може да използва изобретението за военен шпионаж. Това, което нито учените, нито военните подозират, е че експериментът ще отприщи една демонична сила - най-смъртоносното оръжие, което някога е съществувало. Една зла сила, която започва да избива всички участници в проекта и никой и нищо не може да я спре, защото е неподвластна както на времето, така и на пространството.
Освен с интересен сюжет и с напрегнато действие, романът на Сомоса впечатлява с пълнокръвните си персонажи, които са достатъчно убедителни, за да повярваме, че съществуват реално (и, което е по-важното, да станем съпричастни към съдбата им) и със задълбочените познания по физика, които авторът демонстрира. За да напише книгата, в основата на която е т. нар. струнната теория, Сомоса е изчел цял куп научно-популярни трудове по теоретична и експериментална физика, освен това се е консултирал с утвърдени испански физици. В резултат на това "Зигзаг" звучи адски достоверно, а Сомоса успява да убеди читателите, че създаването на машината, описана в романа, е напълно възможно.
Откъси от книгата:
"Обърна се към вратата вдясно и се вкамени.
Не беше отворена, а изтръгната. Пантите, покрити с прах и дървени стърготини, стърчаха от рамката като извити пирони. Отвъд мракът беше пълен. Влезе.
- Надя?
Не чуваше нищо, освен стъпките си. Изведнъж някакъв тъп ръб я блъсна в корема. Мивка. Намираше се в баня. Банята бе огромна.
Изведнъж осъзна, че не е в баня, нито в къща. Подът представляваше някакъв дебел пласт, може да беше и кал. Протегна ръка и докосна някаква стена, като че ли покрита с мухъл. Блъсна се в някакъв предмет, чу плясък и се наведе. Беше парче от нещо бяло, приличаше на отломка от счупен диван. А сега пък успя да различи пръснати около себе си други късчета от изпотрошени мебели. Цареше вледеняващ студ и почти не се усещаха миризми - само една много лека, но натрапчива - смес от мирис на пещера и на тела, на плът и подземие едновременно.
Това беше мястото. Там беше. Беше стигнала.
Продължи да пристъпва из тази пустош и самота и отново се заблъска в изпотрошените мебели.
Тогава разбра.
Не бяха мебели.
Не успя да го предотврати - топла струя се стече между бедрата й и образува локва в краката й. Повръщаше й се, но гърлото й беше толкова стегнато, че му бе невъзможно да изтласка навън каквото и да е, включително и думи. Усети замайване. Когато протегна ръка, за да се облегне на стената, разбра, че това, което бе взела преди малко за мухъл, беше същата плътна и влажна материя, покриваща пода. Изпълваше всяка пуснатина, всяко местенце, дори й се стори, че частици от тази материя са се провесили от тавана като паяжини.
Друга стена се бе изпречила на пътя й и тя с изненада установи, че може да се катери по нея. Но това всъщност беше подът, въпреки че не си спомняше да е падала. Повдигна се и застана на колене. Потърка ръцете си и откри, че е гола. По някое време вероятно беше свалила дрехите си, въпреки че нямаше представа защо. Може би я отвращаваше мисълта, че може да се изцапа.
Ненадейно вдигна глава и я видя.
Не й беше трудно да я познае, въпреки тъмнината; различи къдриците бяла коса (ако не я лъжеха спомените й, преди косата й беше черна) и контурите на силуета й. Но веднага забеляза, че с Надя става нещо странно.
Все още на колене - не искаше да се изправи, тъй като знаеше, че той я наблюдава, - протегна ръце: не усети и най-малко движение в тези мраморни крака, но пък и не й се стори да е парализирана. Кожата й продължаваше да е хладка. Сякаш под плътта на Надя нямаше нищо, което да я накара да помръдне.
Внезапно шепа пясък се стовари в очите й. Наведе глава и ги потърка. Нещо докосна косите й. Отново вдигна поглед и някакъв съсирек се блъсна в устата й, карайки я да се закашля.
Осъзна ужасяващата истина - тялото на Надя се разпадаше като направено от пудра захар и тя, докосвайки го, беше предизвикала лавината. Бузите, очите, косите, гърдите... всичко се разсипваше с особен шум, като при вятър, който премита снега.
Прииска й се да се махне от тази градушка, в която се бе превърнало тялото на Надя, но откри, че не може. Лавината й пречеше, беше огромна, щеше да я погребе, да я задуши...
И тогава, надигайки се зад разпадащата се фигура, изникна той.
*
Размърда лявата си ръка и докосна закопчалката на предпазния колан, но не успя да я отвори - сякаш езикът и процепът се бяха слели в едно. Отчаян, той се дръпна напред и ремъкът се заби в плътта му (като че ли нямаше дрехи на гърба си) и го накара да извие от болка, но коланът не се разкопча.
Не можеше да стане. Но не това бе най-лошото.
Най-лошото бе усещането, че не е сам.
Това усещане беше вцепеняващо насред тишината в тази вечна нощ. Беше повече от истинско усещане, то бе увереност, че има нещо или някой в дъното на кабината зад него, където бяха последните редове седалки и тоалетните. Погледна над рамото си, но невъзможността да помръдне глава, седалката, която му пречеше, и липсата на светлина не му позволиха да види нищо.
При все това беше сигурен, че присъствието е напълно действително. И че приближава.
Приближаваше по централната пътека.
Зигзаг.
Внезапно загуби цялото спокойствие, което дотогава успяваше да запази. Мъчителна паника го завладя. Нищо, нито споменът за Берта, нито огромната му култура, нито многото или малко смелост му помогнаха да понесе този миг на абсолютен ужас. Той трепереше и стенеше. Заплака. Бореше се като обладан с предпазния колан. Помисли, че ще полудее, но това не се случи. Стори му се, че лудостта не настъпва така мигновено, както тревогата. По-лесно беше да се отреже крайник, да се изтръгнат вътрешности или да се откъсне живо месо, отколкото да се отнеме разумът от здрав разсъдък, си каза. Прозря, че е осъден да запази разсъдливостта си до края.
Но грешеше.
Разбра това миг по-късно.
Имаше неща, способни да изтръгнат разума от здравия ум.
*
Екранът на залата, върху който Бланес се беше облегнал, бе продупчен. Дупката беше голяма приблизително колкото обикновена топка, имаше овална форма и гладки ръбове. Светлината, която проникваше през нея, идваше сигурно от лампите в залата за управление от другата страна.
Но най-страшно беше случващото се с Бланес.
На лицето му имаше дълбок елипсовиден отвор. Заемаше дясната страна и обхващаше веждата, очната ябълка и цялата скула. Вътре се забелязваше (напълно видима на светлината, идваща откъм дупката в екрана) плътна червена маса. Жаклин идентифицира отделните й части: челните кухини, тънката пластина на носната преграда, влакната на лицевия и тригеминалния нерв, набръчканата повърхност на главния мозък... Беше като анатомична холография.
Отидоха си вятърът и морето.
Тишината край нея беше бездънна. Мракът също бе различен, някак по-твърд. Нямаше лампи, нито друго осветление, с изключение на светлината, която се процеждаше през дупката.
...
Не беше образ, нито звук, нито мирис. Нищо материално, което да възприеме със сетивата си. Обаче разбра, че Зигзаг е там, в дъното на залата, по същия начин, както би разбрала, че някакъв анонимен мъж в тълпа от хора желае точно нея.
Отидоха си вятърът и морето. Остана бездната.
- Господи... Боже Господи, умолявам те! Умолявам ви, някой да ми помогне! Картър, Давид!... Помощ, помогнете ми...!
Ужасът има точка, от която няма връщане назад. Жаклин я достигна точно в този миг.
Клекна пред екрана до вдървеното тяло на Бланес, покривайки гърди с ръцете си и започна да крещи отново и отново така, както никога преди в живота си - без да се сдържа, без да мисли за нищо друго, освен за обхващащата я от собствените й викове лудост. Виеше, блееше като агонизиращо животно, докато не раздра гърлото си, докато не усети, че сърцето й ще се пръсне.
Изведнъж нещо откъм дъното на залата пристъпи към нея. Беше някаква сянка и докато се движеше, като че ли повлече със себе си част от тъмнината."
|
"Зигзаг" от Хосе Карлос Сомоса