|
"Ключът към бездната" от Хосе Карлос Сомоса
В нормалното ежедневие на Даниел Кийн – млад служител в един от скоростните влакове на бъдещето, настъпва рязък обрат, когато случайно един ден се натъква на пътник-камикадзе, вградил в тялото си взривно устройство. Даниел се оказва избраникът, който трябва да доведе докрай епохално разкритие... Оттам нататък семейството на Даниел попада в смъртоносен капан и единственият начин да го спаси е той да изпълни докрай невероятната си мисия. Авторът ни пренася в един имагинерен свят в необозримото бъдеще, населен с причудливи сенки и творения, изпълнен с неочаквани събития; повежда ни на шеметно пътешествие по криволиците на вярата; разсъждава за смъртта и убийството в името на религиозни убеждения и какво всъщност се крие зад тях. История, чийто финал ще остави читателя без дъх.
Бележка на автора:
Да напиша роман, основан на творчеството на Хауърд Филипс Лъвкрафт, без да спомена нито веднъж (впрочем само веднъж) името му или някое от неговите божества и уродливи творения, който да бъде прочетен и оценен от ония, които никога не са се докосвали до Лъвкрафт, ми изглеждаше предизвикателство, което на всяка цена трябва да приема. Идеята творчеството на Лъвкрафт да се счита за един вид религия отдавна се е превърнала в традиция в света на литературната фантастика и е до известна степен логична – в края на краищата този гениален „пророк“ събуди нови вдъхновения, събра около себе си почитатели, изобрети ритуали и молитви. Но докато редактирах романа си, установих, че пред мен се отварят, като китайски кутии, безброй нови възможности, които ме навеждат на размисли върху някои особености, вече извън света на Х.Ф. Лъвкрафт. И все пак какво ли щеше да излезе от тази книга, ако не беше кокалестият джентълмен от Провидънс? Неговият пламък запали въображението ми преди повече от трийсет години и продължава да гори до днес както през първия ден… Благодаря за тази вълшебна светлина, господин Лъвкрафт!
Откъс от романа:
"Тя търсеше определено място, терена, където руините едва се подаваха от пясъка. Във Втората глава пишеше: "Като крайници на мъртвец, стърчащи от прекалено плитък гроб." Невероятна метафора. На подобно място можеше да открие вход.
Спусна се по засипан с отломки склон и се озова на зелена поляна, която по разположението си и безредието наоколо почти не приличаше на създадена по дизайн. Ниски, порутени и неизчислимо древни зидове ограждаха поляната от четирите й страни. Какво ли се е издигало тук едно време? Може би жилищни сгради. Подобни стари постройки се срещаха често из цяла Европа. Пръснатите навред мъртви предмети нашепваха своята история – железа от апаратура, продънени мебели, захвърлена обувка, плесенясала ръкавица. Пясъкът ги засипваше, а бризът игриво ги разголваше.
Мястото беше подходящо.
Тя вдигна ръце към ръба на горнището си.
Крайчетата на събраните й с черна панделка руси коси образуваха четка, с която вятърът рисуваше във въздуха. Младата жена свали от себе си всичко освен панделката.
Струпа долнището и горнището на черните си дрехи, сандалите и огърлицата с предавателя върху купчина камъни, избра една точка сред тревата и се отпусна на колене.
Замря неподвижно. С кожата си трябваше да усети посоката на вятъра – той щеше да й посочи входа.
Не бързаше. Не се притесняваше, че междувременно служебната кола, в която пътуваше Даниел Кийн, все повече се отдалечава. На земята разстоянията и посоките бяха от изключително значение, но под нея всичко се сливаше в едно, сенките си приличаха, макар и отстоящи на хиляди километри; ако нечие присъствие нарушеше определена точка, друго, в противоположния край, щеше да го усети.
Според поверието дълбоко в земните недра се намираше Градът без име, свещеният символ от Втората глава. Градът е като тялото – под кожата му нищо не може да се скрие или загуби. Но за да влезеш в него, трябва да откриеш устата му, а за да попаднеш на нея – диханието й.
Вятърът за влизане в Града бе като поредна клапа на духов интсрумент. Невежите не го отличаваха от обикновения бриз – тази прозрачна улица, която не води доникъде. Ала обучената кожа умееше да прави разлика между единия и другия.
Младата жена търсеше дъха на Града.
Много скоро го почувства. Зад гърба си. Промени стойката си и застана срещу този различен полъх с разкрачени нозе. Въздухът обхождаше тялото й като сух език.
Най-накрая се изправи и тръгна напред с абсолютна увереност, стъпвайки боса по камъните, докато не откри тесен процеп под една стена.
Мракът вътре беше изтерзан като очите на приятел, който умира, втренчил поглед в нас.
Входът.
Върна се за дрехите и огърлицата си.
Още не бе влязла, а долавяше дирите на своята плячка.
***
Спускането продължи цяла вечност – може би защото се движеха безкрайно бавно – стъпалата бяха тесни и не прощаваха никакво разсейване. Моон вървеше пръв, Олсен – последен. Даниел, по средата, слушаше гласа на началника и внимаваше къде стъпва.
- Знаеш ли какво е това тук, Даниел? Катакомба. Строена е преди хиляди години, но входовете са по-скорошни. През тях влизат вярващите във Втората глава. Не бива да се учудваш, че земята под цяла Германия е надупчена по този начин. Помниш ли Втората глава? Под всеки град на земната повърхност има друг Град, с главна буква и без име. Знаеш ли как се е образувал този втори Град? Расата от хибриди, за които пише Библията, е само метафора. Според вярващите истинското обяснение е, че в далечното минало мъртъвците били полагани легнали под земята. Сега ги държим изправени и ги кремираме, но някога те просто са изгнивали в пръстта или в поставени хоризонтално ковчези.
Даниел се опитваше да слуша началника, но трудностите при слизането го разсейваха – Моон беше избързал доста и сега различаваше стъпалата само благодарение на фенерчето на своя спътник.
- С течение на времето – продължи дрезгавият глас на Олсен – кухините, получени поради струпването на лежащи тела, се съединили помежду си и образували лабиринти от пещери.... И това не било най-страшното. Вярващите твърдят, че лежащата смърт в крайна сметка започва да се движи, пробива скалата и дълбае тунели... Точно това правят древните мъртъвци – пъплят като мравки. Представи си: милиони, милиарди тела... лазещи под краката ни из тунелите на Града в продължение на хиляди години. По тази причина били построени катакомбите – за да не излизат мъртъвците на повърхността. Виждаш ли колко сме невежи, Даниел – живеем и се чувстваме горе-долу в безопасност в уредените си европейски градове, без да подозираме, че не е нужно да ходим до неохраняваните земи на Изтока или на Юга, за да се срещнем със страшното. То е под краката ни, а ние дори не помисляме за него. Аз не съм вярващ, но от тази легенда косата ми настръхва, уверявам те...
- Чувал съм тази легенда за Юга, господине – обади се той, леко притеснен – но тя е само предание, вдъхновено от двустишието във Втората глава: "Не е мъртво туй, що е положено навеки... "*
* Цитат от книгата "Ал Азиф" на поета Абдул Алхазред, написана в Дамаск през VII в. През Х в. е преведена на старогръцки и оттогава е известна под името "Некрономикон" или "Книга на злото", "Книга за призоваване на мъртвите" и "Книга-ключ". През XIII в. е преведена на латински и е разпространена в Германия, Испания и Италия, а през ХХ в. е увековечена в мрачните новели на американския хорър класик Хауърд Лъвкрафт – Б. пр.
- Е, да, но почива на действителна, дори научна основа – прекъсна го Олсен. – Нима не знаеш? Доказано е например съществуването на вятър в Града. При гниенето на трупа във въздуха се носи ледено зловоние. Обучените тела го долавят. Този полъх сочи преминаването от едно място на друго в Града, но и предупреждава къде смъртта е най-активна...
- Защо слизаме толкова надолу, господине? – осмели се да попита Даниел. – Защо сме...?
- Вече стигнахме – отсече Олсен.
Стъпките на Моон – само те се чуваха, защото Даниел и Олсен носеха еластични калцуни – вече звучаха различно, сякаш бе престанал да слиза. Олсеновото фенерче освети покрит с плочки под. Олсен побутна леко Даниел и го накара да стъпи встрани от стълбата, която продължаваше надолу. Трудно беше да се определят размерите на помещението при такава тъмнина, но Даниел реши, че не ще да е голямо, тъй като липсваше всякакво ехо.
Изведнъж мощен сноп светлина възвърна зрението му. Той примигна и забеляза, че Олсен е загасил фенерчето си. Не се нуждаеше от него, естествено, при студеното сияние на няколкото редици прожектори на тавана. Светлината беше неприятна, но благодарение на нея Даниел най-сетне успя да види къде е попаднал.
Помещението беше по-просторно, отколкото предполагаше. Изненада го и видът му: очакваше да зърне древни, плесенясали стени, а пред него се извисяваше гладка и бяла модерна конструкция, покрита на места с драскулки. По стената зад Олсен към тавана се нижеха симетрични хромирани тръби. Някои от тях обикаляха цялата стая и се губеха зад стъклени паравани.
В кабината, изглежда, нямаше никой друг освен Олсен. Моон бе изчезнал.
Тогава Даниел забеляза на стената вляво от него, досами пода, два съвършено правоъгълни отвора. Докато ги разглеждаше, от единия изпълзя човек. Косата му бе толкова черна, че в миг на ужас Даниел реши, че е обезглавен.
Смъртта е безкраен тунел с толкова нисък таван, че можеш да се придвижваш само пълзешком...
Моон се измъкна целия от дупката, скочи пъргаво на крака и изтупа ръце, макар че изобщо не бяха изцапани. На светлината голотата му изглеждаше гладка и чувствена.
- Генераторът е в съседната кабина – каза той. – Изглежда стар, ще изкара само няколко часа.
- Напълно достатъчно. А тя къде е?
- Приближава се – отвърна Моон и се подпря на стената със затворени очи. – Но аз ще я изпреваря.
Даниел, който нервно си играеше с краищата на широката си дреха, не разбираше за какво си говорят. Олсен свали късото си униформено елече, постави го на седалката, където се намираха дрехите и останалите принадлежности на Моон, както и фенерчетата, и отново се усмихна на Даниел, оголвайки зъби.
- Не се тревожи – рече. – Ще ти обясня за какво става дума. Преди няколко десетилетия немското правителство решило да проучи от научна гледна точка Втората глава и построило хиляди кабини, подобни на тази, край катакомбите, за да улови свещения повей на смъртта. Това е целта на машините зад гърба ми и на паравана зад теб. Но опитите не довели до убедителни резултати и проектът бил изоставен. Кабините обаче останали. Спокойни и уединени местенца, макар и не толкова самотни, колкото би следвало да мислим. Вярващите слизат в тях, за да извършват определени обреди, Даниел. Но ако чуеш описанието на тези обреди, никога повече няма да бъдеш младеж с жизнерадостен поглед, какъвто си сега... Доведох те тук, за да се увериш, че не те лъжа. Съществуват опасни групи, много по-опасни, отколкото си представяш, и те се събират на подобни места, за да изпълняват ритуалите си. Клаус е членувал в една от най-могъщите от тях. И сега точно тя представлява заплаха за теб.
Даниел се чувстваше все по-неспокоен не само заради неприятните обяснения на Олсен; нещо като че ли не беше наред. Фактът, че Моон продължаваше да стои гол, след като се бе измъкнал от оная дупка, го караше да си спомня думите на Олсен за вярващите, които долавят повея на смъртта с телата си. Знаеше, че доста вярващи работят за секретните служби, но не му беше много ясно какво точно върши Моон. От друга страна, защо Олсен му приказваше всичко това? Двамата агенти се държаха странно.
- Тази група има огромна власт – продължи Олсен – и ние сме единственото ти спасение. Без нас ти и семейството ти сте обречени. Но трябва да знаем всичко... – Той вдигна ръка, сякаш да предотврати евентуално възражение от страна на Даниел. – Разбираме, че си дал дума на Клаус, но сега говорим за безопасност – твоята и на най-близките ти хора..."
Какво прошепва атентаторът-самоубиец на Даниел миг преди да задейства органичните експлозиви, които е скрил в тялото си? Ще успеят ли службите по сигурността да изтръгнат тайната от него? Коя - или какво - е загадъчната жена, която го преследва? Какво е открил японският учен Катцура Куширо в дълбините на океана край Нова Зеландия и какво представлява ключът към бездната, който всички търсят?
"Ключът към бездната" е изпълнен с напрежение, загадки и неочаквани обрати фантастичен трилър, в който Хосе Карлос Сомоса ни показва едно мрачно, но правдоподобно бъдеще. Бъдеще, в което биологичните хора са на изчезване, а синтетичните се прекланят пред странна библия с 14 глави, вдъхновена от митовете за Ктхулу.
|
"Ключът към бездната" от Хосе Карлос Сомоса
