когато изкарах курса и слава богу! Баща ми (да е жив и здрав) ме качи на колата ден след като получих книжката и тръгнахме за село. По пътя не ми направи нито една забележка и аз бях ужасно горда със себе си. Обаче като слязохме от колата като ме почна "тук настъпи лентата, там взе завоя с по-голяма скорост, на едикойси светофар не спря както трябва..." на две стотинки ме направи. А аз като се впрегнах "тъй ли? ще видиш ти какво се казва образцов шофьор" и ей ме на - вече бббррррр малей цели 15 години съм шофьор.
Колата ме е спасявала много с децата. Особено с голямата навсякъде ходех с нея - вържа я с колана на предната седалка и тръгваме. Смешното беше, че всеки път като удрях спирачка слагах едната ръка пред телцето й за да не залитне много напред от инерцията и да я стегне колана. Един път карах мъжа ми някъде, набих спирачки и инстиктивно го подпрях да не се наклони напред, а той умря да ме подиграва после.
Сега с двете красавици действам така - слагам ги отзад и ги вързвам с коланите. Хем няма да мърдат много-много, хем не се докопват да се шамарят. И защото от малки са свикнали да са вързани - въобще не протестират.
По повод страха - да ти кажа честно мен повече ме е страх да съм пътник, отколкото шофьор. Като караш - управлението е в твоите ръце и имаш сигурност, че можеш да реагираш. Когато си пътник - никога не знаеш дали шофьора вижда приближаващата кола (примерно) и почваш да изтръпваш и при най-безобидни ситуации.
Така че - давай смело. И не се оставяй на мъжа ти.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите